Това ще е само една твърде емоционална и нахално лична, а най-вероятно и престъпно дълга записка, която да ми напомни след няколко месеца да се събера в себе си и да напиша цялостен текст за тази книга. Какъвто тя заслужава. Дочетох я болна от ангина, с идиотски висока температура, толкова отпаднала, че да не мога да се изправя от леглото с дни, безумно ядосана на тялото си, че ме предава така. Особено състояние, при което е още по-лесно да се слееш с нечие слово. Започването на романа обаче беше на два пъти.Веднъж, през 2009г., когато тъкмо бе издаден на български. Ето ме, 16-годишна, разхождам се до любима книжарница след училище. В ръцете ми попада книга за учител по старогръцки, който един ден просто си тръгва от часовете в гимназията, за да потегли за Лисабон с влак по следите на една история. Да, решавам, искам това. Искам да прочета този разказ. Заради няколко съвсем банални, толкова обикновени причини: заради собствените ми занимания със старогръцки и латински, сладостта, суетната гордост на твърде младо момиче, което е посветено и пристъпва в предверието на тези езици и на техните светове; после, заради учителите ми; после, заради копнежа ми по бягства, който в онази зима нося още само като мисловен бунт, изсънуван, предстоящ. Обаче. Не си я купувам. Оставям я на рафта, обещавайки си, че в някой следващ ден ще мина пак. И това оставяне и последващо сбъдване на обещанието се разтяга през времето. Изгубвам й дирите на книгата, губя се в други текстове, поглъщам още и още страници – само не и точно тези. А тиражът се изчерпва, романът ми се изплъзва. Докато се усетя, вече съм не десетокласничката от Класическата гимназия, а момичето, което след година и половина ще завърши Юридическия факултет. Има други етикети, с които безсмислено да се обозначавам и през които (уж) да ме разпознават. Разтегнало се е времето, но пък мога да му сгъна краищата в ръцете си – владея си го това. Сгъваме ги тия шест години и…Ето, второто започване на книгата. Края на май 2015г., (откак се помня най моя си месец). Панаирът на книгата, обикалям между щандовете – и сивата корица ме посреща. Пак е тук. Пак съм тук. И този път не отлагам – спирам се и веднага я купувам.Четенето обаче, като запознанството ни, се случва също разтеглено. Два месеца – уж престъпно много. 19-и май съм написала на първата страница на романа (навикът, който пак на шестнайсет създадох и който неусетно съм предала и на други – да си пазим датите от всяка среща с нова книга). А днес е 16 юли. Но няма друг начин. Така е правилно. * * *Português. Португеш, меката, тръпчиво-сладката дума, която изрича португалката с червеното палто на моста Кирхенфелд и заради която дума Грегориус се сблъсква с книгата на Амадеу де Прадо и тръгва към Лисабон. Това е началото – през март за Грегориус, през май за мен. Мелодията на дума да е ключ. Прекрасно. Опитвам на вкус разпръснатите португалски изречения, шъткащите им звуци, кварталите на Лисабон, чета за пръв път за диктатурата на Салазар, за Естадо Ново, за Тарафал. Осъзнавам колко малко знам за тази страна. Колко малко. В главата ми дрънчат 100-годишните трамваи на Лисабон и се питам, ще мога ли да ги видя някога? Да мина по тези улици? Да науча този език? Изглежда ми като нещо, което може би ще оставя за друг живот, предварително съм се предала, не го искам достатъчно, харесва ми просто да погъделичкам любопитството и желанията си. Би трябвало да е книга, която да направя своя за няколко бързи дни. Да си я скътам в съзнанието, бясно изчетена от край до край. Но ме и разочарова, затова пристъпям бавно. Има една скованост, една странна наивност на стила(в записките на Прадо особено, които би трябвало да са пример за преобръщаща светове философия). Понякога дори клишета. А после аз заминавам извън България (винаги заминавам, винаги трябва да заминавам) и когато се връщам, всичко е друго. Не съм била в Португалия, друго синьо ме прегърна, но тази страна се вмъква под кожата ми. Започва да наднича от всеки мой ден, без дори да я търся нарочно – стих на Песоа на фасадата на сграда; фадо, когато не очаквам; статията за Порту от Нева Мичева; фотографът, който снима прозорците на Коимбра, Гимараеш, Лисабон. Танцува край мен, по повелята на случайности (най-хубавите обаче не са за споделяне, не са за изговаряне). Онова, което през май е просто ленив въпрос на несериозен ум – ще мога ли да опозная Португалия някога?, сега се превръща в жажда. В необходимост. И вече това „ще мога ли“ дори плаши. („И така, страхът от смъртта може да се опише като страх, че няма да можеш да станеш онова, което от все сърце си желаел“, ще заключи Прадо след разговора си с Жорже –Жорже, приятелят и съперникът, който една нощ тропа на вратата му, за да сподели безумния си ужас от осъзнаването, че никога няма да се научи да свири на пиано вариациите на Бах. Няма за кога, изпуснато е времето, та той е мъж, прехвърлил своите четиридесет, аптекар, член на съпротивата.)Подхващам отново Мерсие, защото той е писал именно за срещата между чужденец и Португалия. Този път прощавам всяка скованост. Това е книга на човек, който не може да пише по друг начин, защото носи твърде много класически академизъм у себе си. Но е приказка, сглобена с обич. Пълна с търсения и тъги, и носталгии, и о, колко синьо, и влакове, и Байро Алто, и Белем, и Коимбра, и отново - синьо, синьо, синьо! (цветът, в който се приютява Амадеу – кабинетът, в който приема пациентите си, задължително трябва да е син; цветът, в който самата аз се приютявам от дете). Това е книга, в която един гимназиален учител, Раймунд Грегориус, по прякор Мундус (разбира се!), класически филолог, тръгва по стъпките на Амадеу де Прадо, лекарят, живял по време на режима на Салазар, лекарят във вечен конфликт с Бог, лекарят, който е „твърде жаден, твърде жаден“, гениалният, брилянтният ум, измъчваният от противоречия, забилият нож в гърлото на сестра си, за да я спаси от сигурна смърт, отричащият любовта (признава само три думи – страст, благоволение и подслоненост – последната, казва, била най-устойчивата емоция от трите, но и тя си намирала своя край); издигащият в култ лоялността; белязаният от собствените си възприятия за баща си, съдията, и майка си, нежния диктатор в дома им; изгубилият най-голямото свое приятелство заради жена. Грегориус учи португалски, среща се с хората от живота на Амадеу, сглобява пъзели и конфликти. Как лекар да изкупи вината, че спасява живота на един от най-големите изверги на Естадо Ново? И трябва ли да чувства като вина това, че изпълнява дълга, за който е положил клетва? И книга за Мария Жоао Авила, Естефания Еспиноса, Мелоди, Адриана, Жоао Еса, О‘Кели. Имена, които пускам да си намерят убежище в мен. Не ме интересува, че гласовете им понякога звучат еднакво. Не ме интересуват от време на време случващите се литературните недостатъци на текста. Не ги виждам. Не ги чувам. Сляпа съм. 500-те страници ми стават лични, с един син молив рисувам къдрави отбелязвания по редовете, сглобявам си собствен пъзел на свой ред, преследвайки самата история. * * *Не мога. Твърде много е. Искам да изсипя тук и сега всичко за тази книга и за мен в тази книга, а не мога. Ето, затова ми трябват няколко месеца. За да се отдалеча на необходимото разстояние. За да напиша текст, в който няма да съм толкова излята самата аз. В който ще е само разказа на Мерсие. Обаче, възможно ли е? Та аз заобичах историята, защото се е впила в собствените ми бягства и религии. Как да не обичам книга, в която една старогръцка дума може да се окаже най-скъпо притежание, най-страшна загуба, когато бъде забравена, и да се свърже пък на свой ред с пътуване до Кабо Финистере, най-западната точка на Испания, „краят на света“, където се разбиват вълните на едно море, от което древните са се плашели.Думата -тази, която се появява един единствен път в цялата "Одисея".Взимам в ръце големия тъмен речник, купен някога от пл. Славейков и издаден през 1943г., (нарочно исках старо издание, съвсем нарочно – и как обичах, че нечия ръка с разкривен почерк бе написала на задната корица гръцката азбука.) Неотварян е от както завърших, но стои, там, до латинско-българския, в левия ъгъл на вече задъхващата се от книги моя библиотека. Проверявам в него за думата, която води до края на света. Няма я. Липсва. * * *Ето, когато се настигнат висока температура, юли, книга, Португалия и времена, и езици, и синьо, и обич, това се получава. Наместо кратка, ясна, полезна бележка за книга, която съм заобичала - иде смешен детски хаос на възхищение. Въртележка от разпознаване. Обезумял поток на съзнанието, в който дори самата аз ще навигирам трудно след някое поредно сгъване на годините.Обаче, уютно ми е. Толкова уютно. И! Doce. Suave.П.П. Нека запазя и това, така важно да бъде казано: огромна благодарност на Емо Видински, задето пръв откри "Нощен влак за Лисабон" и е двигател за появата му на български.
Why would you give me this book to read? Why? You didn’t like it. At the time I was too pleased to have a present to care. You could have put anything in my hands and I’d have been delighted. A pen, a purl, a plum… But this? Pah! At the time, I thought it might still be a good story though. It looked to be a quiet, interior journey. Our man, Gregorius, has a thing for words. I can relate. But not in the way I relate at the beginning of Disney’s Beauty and the Beast. Gregorius is no Belle. Neither is he a Beast; there appears to be no life in him at all. That’s okay. I am endlessly accommodating. I will not give up on him just because he’s boring me to tears as I read. The title promised a night train to Lisbon. Can that be boring? Things are going to pick up. I know it. Gregorius - ‘The Papyrus’ they call him behind his back because he’s so stiff and dry and focused on ancient texts and languages - is a man. And this entire book is devoted to his story, so surely there’s going to be story. Surely we’re going to discover another side to this man and he’s going to come to life, probably gasping and shuddering from being so long denied by the author. I tingled in anticipation. Gregorius finds the book. The book that will change the course of his life. Yes! Yes! The words stir his soul. Well, not really. You can’t stir anything in a two-dimensional pot like Gregorius. But he might simmer. He might simmer and eventually burn. He’ll catch fire and so will this damned ‘buy one get one half off’ airport novel you’ve gifted me with. But not yet. I can be patient. I am endlessly accommodating, endlessly patient. I have done harder things than read this book. I think about those things and, for a time, forget I’m reading this book. How pleasant. Really this book should be right up my alley. It’s a book about a book. No ordinary book, but a special, secret book. A mysterious Portuguese doctor and resistance fighter’s own Meditations. The words of this imaginary book are at times a balm to the reader, at times a mystery, and at times an echo of his own thoughts. But they move within the reader so deeply that the earth trembles. You know I like that. But I feel cheated. The earth never trembles. Nothing does. All the excitement is of my own imagining. Still. I want to like this book. So the book my papyrus of a friend, the hopelessly dull Gregorius, has discovered isn’t all that. So Marcus Aurelius outshines it. So what? That’s why he’s Marcus Aurelius and I’m just a daydreamer. Someone who hasn’t met with much philosophy might like it. Someone who has might, for that matter. Hmm… This is where the train derails for me. Not at the millionth typo (along about page six, I think). I am also (almost) endlessly forgiving. I can forgive the editor for falling asleep at page two and doing absolutely no editing whatsoever. I can accept that this boring, boring man walks away from his entire life, takes a (Night – so much more romantic!) train to Lisbon, meets fascinating people and bores them, and all because of a book. I can accept that this book is written in a language he knows nothing of and that he learns it – Portuguese – practically overnight. All these things seem perfectly plausible to me. I can not accept that this man would do these things once the special, secret book is translated for me though. Gregorius is a scholar. Words are very much his thing. His only thing. He knows Marcus Aurelius. He ought to know a little Portuguese. This book he’s found would not change his life. No way. And his obsession with the author’s life? I don’t care! I’m supposed to care. I’m supposed to be completely wrapped up in his journey to find Amadeu de Prado. Instead I find myself wondering how hard it is to get a job as a translator of airport novels. After 448 pages of wanting to care so much that I’m making up my own alternate scenarios to keep the characters from boring themselves? (The woman writing a phone number on his forehead is a dominatrix. They share a felt-tipped pen fetish. He takes the wrong train and does not go to Lisbon after all. Rather than a chess set under the floorboards for the past thirty years it’s Prado’s dead body hidden there.) I’m furious. This could have been a truly great book. Maybe it is in the original German. In English though? Nein.PS. I’m sure it must be the botched translation. It has to be. There are pieces of it that made me doubt my frustration and want to start again, from the beginning. But for that I’d have to actually care.
What do You think about Night Train To Lisbon (2007)?
The book suffers from significant problems. The English translation from the German is wooden; the book is too long; the editing is bad (e.g., a Greek word from Homer that is significant to the plot is misread [I hope] from the author's or translator's manuscript and mangled in print); and the endgame is botched (to borrow from the omnipresent chess references that weigh the book down almost as much as the endless poor imitations of Pessoa). The premise had promise, and some of the characters were not without interest (hence my two stars). Nevertheless, I recommend reading Pessoa's The Book of Disquiet for the philosophy, Lawrence Durrell's Alexandria Quartet for a novelistic exploration of the role of perspective in creating "truth," and listening to fado for an understanding of the Portuguese soul. Then there will be no need to be disappointed by the wreck of this night train to Lisbon.
—Michael
Inexplicably bad. Translator's fault, in part? Who knows. I wanted to like - nay, love - this, because an old man at a bar recommended it to me as a book that had changed his life. Instead, I found myself desperate to be done with it. The main character, Gregorius, an uptight teacher of classical languages at a Swiss school, inexplicably quits his job and drops everything after a chance encounter with a mysterious Portuguese woman. Portuguese, you see, is the one language he doesn't know, and he sets off to pursue it, and her. The language is so grandiose - I believe it has been labeled a 'philosophical novel' - that I found myself laughing in dismay. Sample rhetoric: "Gregorious was never to forget this scene. They were his first Portuguese words in the real world and they worked. That words could cause something in the world, make someone move or stop, laugh or cry: even as a child he had found it enigmatic and it had never stopped impressing him. How did words do that? Wasn't it like magic?" Oomph.Gregorius tries to track down information about his new favorite Portuguese author, who lived during the Salazar dictatorship - it's a bit of an historical scavenger hunt - and since I know almost nothing about that period, it didn't hold much meaning for me. A better book, of course, would have drawn me in anyway, and taught me something. As for my old friend with the recommendation, this makes me worry that he must be having a later-life crisis or something for this drivel to have resonated with him.
—Hilary
Raimund Gregorius ist Lehrer an einem Berner Gymnasium. In seinem Leben hat er es vor allem zu einem gebracht, zu dem Ruf die toten Sprachen zu beherrschen wie kein anderer - dies hat ihm den liebevollen Beinamen "Mundus" eingetragen. Sonst ist sein Leben bisher sehr unspektakulär verlaufen, spießig könnte man sagen. Und da - plötzlich wie aus heiterem Himmel - wird er durch scheinbare Nichtigkeiten vollkommen aus der Bahn geworfen. Ein Entwicklungsroman der Sonderklasse beginnt.Sprachlich ragt der Roman weit aus der Masse heraus. In einer selten vorzufindenden Sprache malt Mercier Bilder von kaum gekannter Qualität. Nur wenige Autoren erreichen ein Können wie es Mercier uns erfahren lässt - unwillkürlich denkt man an Namen wie Grass, Zweig, Walser oder Süskind. Während ich den sanften Fluss der Worte genoss, hatte ich häufig den Eindruck mitten in der beschriebenen Szene zu stehen und kein Detail zu vermissen. Der Protagonist wird in einer Tiefe gezeichnet wie es nur selten anzutreffen ist, und seine Entwicklung ist hervorragend beschrieben und nachvollziehbar. Sowohl in Plot als auch in Stil setzt sich dieses positive Bild fort.Das Urteil über dieses Buch fällt mir leicht, die Empfehlung dafür schwer. Nicht jeden wird dieses Buch faszinieren, dazu ist der Handlungsverlauf zu unspektatkulär und die Sprache zu komplex. Wenn Sie jedoch Bücher lieben die durch ihre Sprache glänzen und sich durch ihre Philosophie über die Masse stellen, so haben Sie hier ein Juwel in Händen, das Sie nicht weglegen werden, ehe Sie es ausgelesen haben - und wenn Sie es ein zweites und drittes Mal lesen, wäre ich nicht überrascht.
—Reinhold
