Desert Flower: The Extraordinary Journey Of A Desert Nomad (2011) - Plot & Excerpts
Често чуваме предимно отрицателни неща за моделите, било то поради злоба или предразсъдъци. Но ''Пустинно цвете'' не е просто изповед на една жена, издигнала се от ''номадския живот до модния подиум'', както гласи рекламата върху българското издание. Всяка история, всеки живот представлява поредица от сблъсъци, промени, радости, падения, и това, което прави събитията специални, e нашето лично отношение към тях. Книгата, леко, приятно и увлекателно четиво, представя колоритния живот на Уерис Диъри, сомалийка, израстнала в пустините, познаваща свободата и неограничеността, които дава откритото небе, простотата във взаимоотношенията, която налага нуждата от сплотеност в името на оцеляването, и силата и издръжливостта, с които суровите условия изискват да се привикне. Представата, която разказът дава за Сомалия, не би могла да бъде по-изчерпателна и откровена. Съществуването там е едно предизвикателство, срещу което се изправяш ден след ден като за първи път. Тежките условия и несгодите в ''страната, белязана от граждански войни'' не оставят място за отчаяние. Осъзнали своята безпомощност, на хората не им остава нищо друго, освен да продължават напред, черпейки сила от нестихващ извор, изпълнени с надежда и оптимизъм, които им помагат не само да се справят с трудностите, но и да направят живота си приятен.''На бебетата им беше позволено да плачат, но по-големите деца знаеха правилата и просто си лягаха да спят. Опитвахме се да запазим усмивката и спокойствието си, а на другата сутрин, ако дадеше Господ, щяхме да намерим решение на проблема. Нашата философия се изразяваше в две думи: Insh - Allah, което означава, че ще се случи, ''ако Господ пожелае''. Знаехме, че животът ни зависи от природните стихии, а те се контролират от Бог, не от нас.''''Тези вечери са любимият ми спомен от Сомалия: стоях в компанията на родителите си, на братята и сестрите си, всички бяхме сити и весели. Стремяхме се да запазим оптимизма си - никой не си позволяваше да хленчи, да се оплаква, или пък да говори за смъртта. Животът там беше тежък. Имахме нужда от всичката си сила, за да оцелеем, а негативизмът само щеше да подкопае жизнената ни енергия.''Освен безкрайния позитивизъм, друга характерна особеност на номадите, живеещи по толкова странен и немислим за нас начин, е склонността им да се интересуват само от настоящето. Това се дължи отчасти на традицията семейната и народната, ако въобще има такава, история да се предава устно. Така се предават и всички знания, които родителите имат. Този изключително остарял за нашите земи похват при тях се е запазил и до днес, най-вече заради съвсем доскорошната липса на писменост: сомалийският език има писменост едва от 1973г. От друга страна, борбата за оцеляване, която, както казах, започва отначало със зората на всеки следващ ден, изисква максимални усилия и отдаденост. Никой няма време, а никой и не проявява желание да научи за събития, които по никакъв начин не оказват влияние върху живота му. Освен това, голяма част от тези хора по непонятен за нас начин са щастливи, което означава, че не се нуждаят от излишно обременяване на мозъците и сърцата си с тревоги за бъдещето и разочарования от миналото.Съдбата на животните е тясно свързана с тази на семействата. Те се радват на безкрайно уважение от страна на хората, които, осъзнали зависимостта си от тях, както и сходността на положението им, се грижят за тях, стараят да услеснят живота им и го съпреживяват заедно с тях.Интересно ми беше да науча за значимостта на камилите в Сомалия: те са изключително приспособени към особеностите на пустинята. Освен че издържат дълго време без вода, като същевременно дават мляко, което и храни, и утолява жаждата - безценно предимство, когато признаци на живот не се виждат в продължение на дни, камилите ядат много просто и непретенциозно: задоволяват се с оскъдни храсталаци, оставяйки малкото трева на останалия добитък.За разлика от рекламата на корицата, която гласи ''Разтърсваща история за пътя от номадския живот до модния подиум'' и многобройните читателки, подмамени от любопитство да ''надникнат'' в душата на еднин модел, за мен книгата има по-скоро едно окуражаващо, мотивиращо влияние. Даже не мисля, че замисълът й е да пресъздаде живота на звезда, издигнала се от нищото. Напротив, тази история е доказателство за надеждата, силата и смелостта да продължиш напред в неизвестното дори без никаква конкретна цел, само от вътрешното убеждение, че си на прав път; от желанието хем да си нещо, (авторката не може да си представи отново да се бори ежедневно за оцеляването си, да бъде продадена срещу няколко камили в плен на мъж) хем да помогнеш на другите, било то само като им даваш пример докъде можеш да стигнеш, когато вярваш в успеха. Вярвам, че се изисква много кураж, за да оставиш всичко познато, да тръгнеш, без да знаеш накъде, воден само от стремежа да вървиш напред. Вярвам, че се изисква много воля, за да запазиш самообладание в моментите, когато всичко сякаш върви наопаки и изгледжа безсмислено или непостижимо. А Уерис Диъри е човек, който притежава тези качества. Постига много, без да е учила, става модел, без дори да може да чете, водена от случайността. Това не означава, че трябва да стоим безучаснти, чакайки щастието да ни се усмихне от само себе си. Точно обратното! Трябва да продължаваме напред, дори в най-мрачните ситуации, търсейки призванието си и опознавайки себе си, докато опознаваме света. Само така ще може да се ''натъкнем'' на случайността, която да ни се ''отплати'' за непоколебимата вяра и присъствието на духа, даже когато всичко е изглеждало обречено. Това са най-ценните уроци, които тази книга ми поднесе, увличайки ме с екзотичността на Сомалия, с неочакваните обрати и решителната твърдост, с която Уерис Диъри се изправя срещу всяка пречка, каквото и да й е коствало това.Всичко, свъзано с Африка, внаги е представлявало интерес за мен. Любопитно беше да установя разликите и допирните точки на Западния свят и този в една от най-бедните държави. Докато въпреки несгодите, беднотията, войната, в родината на Диъри доминира безграничнито чувство на свобода, в ежедневието, с което ние сме привиклани дотолкова, че да не можем да осъзнаем колко е сбъркано, ''всяко действие е отмерено до секунда'', както сама се изразява авторката относно първите й впечатления от чужбина. Когато живееш ден за ден, когато вечният риск те е накарал да преодолееш страха, а несигурността - да оцениш всеки миг, ти живееш по-независимо, по-свободно. (Тук нека изключим, че мизерията не само не ни кара да разсъждаваме върху такива житейски въпроси, но и ни дава всичко, но не и свобода и радост, тъй като в случая говорим за две различни неща!) Далеч от луксовете, които в много случаи са полезни, но също така са и много коварни, далеч от възможностите, които правят реално съществуването на конкуренция, състезания, хората живеят елементарно, даже мизерно, но по-пълностойно в душевен план. Семейните ценности не са изместени от вечно присъстващото бръмчене на телевизора и разговорите не са затихнали. Техният свят се различава от този, в който сме израстнали ние, но не само по стандарта на живот, а и по начина, по който го изживяваме.На Уерис Диъри й се налага да престъпи принципите, на които е научена, за да се аклиматизира в новия среда, който я заобикаля. Процесът на промяна е труден: трябва да преодолее ограниченията на консервативното сомалийско общество и да започне да приема неща, които там са смятани са немислими, за ежедневни и нормални. Животът на имигрантите е труден и безрадостен, не само заради всички формалности, които трябва да се уредят и всекидневните сблъсъци с предразсъдъци и дискриминация, а и заради културния шок. Макар и авторката да свиква със западните разбирания, тя никога не допуска дивото в нея да бъде умъртвено. Въпреки по-лесното в хиляди аспекти ежедневие, въпреки че е преуспяваща в кариерата си, тя не позволява да бъде въвлечена в тази вълна на безразличие, на робски труд, занемарени човешки взаимоотношения и забравени ценности. Тя не спира да обича родното, да се гордее с произхода си и да вярва, че начинът и условията, в които се е родила и израстнала, само са спомогнали за изграждането на личността й. Любовта към Сомалия обаче не я прави сляпа за многото несгоди и варвавски традиции, в чиято основа се най-често стоят бедността и неграмотността. Личният идеал за живот на Уерис е да успее да стане като майка си:''Майка ми обаче е силна, много силна мечта. Въпреки всичко, което беше изтърпяла, никога не я чувахме да се оплаква. Никога не съм я чула да казва ''Писна ми от всичко това!'' или ''Повече няма да търпя това!''. Мама е мълчалива и твърда като желязо. И изведнъж, без никакво предупреждение, ни смайваше с някоя от глупавите си шегички. Ако един ден стана силна като нея, спокойно ще мога да заявя, че съм успяла в живота''Четейки тази книга, обикнах още повече дивата Африка, като разбира се не подкрепям абсурдната крайност на голяма част от нещата. Мисля само, че простотата на техния свят, който НЕ идеализирам, понякога може да ни даде много повече от духовна гледна точка от това, с което сме заобиколени в нашето изпълнено с разнообразие ежедневние. Бих дала привилегии, които имам, само за да видя около мен свят на хармония, където човешките създания не са обременени от користни помисли. О, не, хич не искам да кажа, че ограничеността и неосведомеността не водят до отключване на първичното в нас, с което и се обясняват безброй ужасяващи дела, за които чуваме ежедневно. Тук става дума за моето огорчение от замяната на веселите семейни разговори около трапезата, например, с вечери, на които всеки е обграден от ''защитната стена'' от съвременни технологии, подкопаващи ценности, които в Сомалия могат да бъдат и основно житейско познание...Самата Уерис Диъри осъзнава това, и завършва разтърсващия си роман с няколко невероятни изречения по въпроса:''Ако изключим обрязването, не бих заменила нищо друго от начина, по който израстнах. Макар и всички в Ню Йорк да говорят за семейни ценности, аз лично не съм видяла почти никакви. Съмнявам се семействата да се събират така, както правехме ние, да пеят, да пляскат с ръце, да се смеят. Хората тук са отделени едни от други; нямат усещане за принадлежност към определена общност. Друго предимство на живота в Африка е фактът, че ние бяхме част от чистата природа, от чистия живот. Аз познавах живота, не бях изолирана от него. И това бе истинският живот, не някакъв заместител в лицето на телевизията, където да гледам как живеят други. От самото начало съм закърмена с инстинкта за оцеляване; опознах едновременно и радостта, и болката. Научих, че щастието не е това, което притежаваш, тъй като бях щастлива, макар никога да не съм притежавала нищо. Най-скъпите мигове за мен бяха тогава, когато се събираше цялото семейство. Помня вечерите - след вечеря се събирахме край огъня и се смеехме за всяка дреболия. А когато завалеше дъжд и животът започваше да се възражда, ние празнувахме. Докато живеех като дете в Сомалия, ние ценяхме простите неща в живота. Празнувахме дъжда, защото той означаваше, че ще имаме вода. Кой в Ню Йорк се тревожи за водата? Нека си тече от кранчето, докато ние си правим нещо друго в кухнята. Тя винаги е налице, когато имаме нужда от нея. Достатъчно е да завъртите кранчето и тя потича. Човек цени едно нещо, когато го няма, и тъй като ние нямахме нищо, ценяхме всичко. (...) Днес ценя стойността на простите неща. Всеки ден срещам хора с красиви къщи, понякога с няколко къщи, коли, яхти, бижута, но те се стремят да имат още, сякаш следващата им покупка най-после ще им донесе така чаканите щастие и душевен мир. На мен обаче не ми е нужен диаментен пръстен, за да бъда щастлива. Хората казват: ''О, лесно ти е да го кажеш сега, след като можеш да си позволиш да купуваш каквото поискаш''. Само че аз не искам нищо. Най-важната придобивка в живота, освен самия живот, е здравето. Хората обаче пропиляват безценното си здраве, като се съсипват покрай безсмислени дреболии... ''О, ето че дойде сметката, и още една сметка. Сметките сякаш валят от всички посоки и..о, как ще ги платя всичките?'' Съединените щати са най-богатата страна на света и въпреки това всички се чувстват бедни. А онова, което всеки притежава дори по-малко от парите, е времето. Никой няма време. Никакво време. ''Махни се от пътя ми, човече, страшно бързам!'' Улиците са пълни с бързащи насам-натам хора, които гонят един Господ знае какво. Благодарна съм, че познавам и двата начина на живот - обикновения и забързания. Но ако не бях израстнала в Африка, надали щях да се науча да се радвам на обикновения. Детството в Сомалия оформи завинаги личността ми и ми помогна да не приемам сериозо тривиални неща като успеха и славата, обсебили мнозина.(...) Едно от най-големите предимства на живота на Запад е мирът; не знам доколко си дават сметка за това повечето хора. Е, наистина, тук има престъпност, но съвсем не е същото, когато навяскъде край теб се вихри война.''Нещо, което не мислех да засягам в рецензията, но ще се наложи, заради споменаването му в цитираните по-горе пасажи, е темата за женското обрязване. Да, повечето хора ще се изчервят четейки тези редове, но това е тъжна и жестока вековна практика в голям брой африкански държави, както и такива в Близкия Изток и Азия. Много малко от нас са запознати с тази традиция. Не тук е мястото, на което ще бъде описано какво представлява това ''женско обрязване''. Накратко, това е ритуал, с който женствеността на момичето бива отнемана и то остава инвалид в сексуален план завинаги. Сомалийският обичай бележи и живота на Уерис Диъри, която без свян разказва за случилото й се, за да запознае многобройните си читатели по целия свят с една всекидневна реалност в страните от третия свят. Бих искала да добавя няколко нейни коментара, засягащи темата:''Факт е, че съм късметлийка. Ами да, и сравнение не може да става с онова момиче, което трябваше да изминава километри в пущинака, за да заведе на водопой своите кози, докато менструацията му причиняваше такава болка, че едва се държеше. Или пък със съпругата, зашивана веднага след раждането с игла, сякаш не е нищо повече освен парче плат, така че влагалището й да се запази тясно за нейния съпруг? Или пък бременната в деветия месец жена, която броди из пустинята в търсене на храна за останалите си единсйсет, умиращи от глад деца. А какво става с все още зашитата млада жена, когато започне да ражда първото си дете? Какво става, когато отиде в пустинята, както правеше майка ми, и се опитва да роди сама? За жалост знам много добре отговора на всички тези въпроси. Мнозина от тях умират съвсем сами от кръвоизлив и имат късмет, ако съпрузите им ги открият преди хиените и лешоядите.С годините и с добиването на повече информация разбрах, че не съм сама. Здравословните проблеми, пред които бях изправена в резултат на обрязването, преследват милиони други момичета и жени из цял свят. Заради този варварски ритуал, плод на незнание, повечето жени от Африка изживяват живота си в мъки. Кой ще помогне на жената от пустинята - като моята майка например - която не разполага нито с пари, нито с власт?''''Въпреки гнева за това, което ми причиниха моите родители, аз не ги виня. Обичам баща си и майка си. Майка ми нямаше думата по въпроса дали да бъда обрязана, тъй като жена няма право да се меси при вземането на каквито и да било важни решения. Тя просто направи това, което бе направено на нея самата, на нейната майка и на майката на майка й. А баща ми нямаше и представа на какви страдания ме обрича; той знаеше само, че в нашето сомалийско общество трябваше да обреже дъщеря си, ако иска един ден да я омъжи. В противен случай никой мъж нямаше да я иска. И двамата ми родители бяха жертва на начина, по който бяха възпитани, и на средата, в която бяха израстнали и живели, на специфични практики, прилагали неизменно в продължение на хилядолетия. Но така, както днес знаем, че можем да се предпазим от заболявания и смърт чрез ваксиниане, знаем също, че жените не са разгонени животни и тяхната вярност трябва да бъде спечелена с доверие и любов, а не с варварски ритуали. Дошло е време да оставим зад гърба си старата традиция, донесла толкова страдания''Възхищавам се на тази жена, която при все че е преживяла толкова ужасни неща, трябвало е да се справи с непознатото, в една непозната държава, чиито език и навици не знае, въпреки трагичното мъчение, на което е подложена на невръсната възраст от 5 години, и въпреки че никога няма да бъде като останалите във физически план, тя е успяла да открие смисъла на живота за себе си, а нейното възприятие до голяма степен се припокрива и с моето. Най-важното, но и най-трудното, което трябва да извоюваме докато сме на този свят, е умението да сме щастливи и силни. Мисля, че Уерис Диъри определено е постигнала успех, по начина, по който е мечтала...''Ако един ден стана силна като нея, спокойно ще мога да заявя, че съм успяла в живота''....
In my opinion this is a tremendously important book. It is not just a wonderful memoir and a tale of amazing bravery of Waris Dirie, but also an detail account of FGM from the perspective of a victim. The reason why I picked up this book was mainly because I wanted to learn something more about FGM. I did learn something more, the kind of information that is personal not just theoretical. In addition, Waris does not only tell her story. She tells the story of other women she had known that have suffered and in some cases had died because of FGM. Reading about FGM from Waris' experience( as a personal account of someone who had been subjected to it) was emotionally difficult yet I think to understand even a glimpse of what these women go to it is necessary to hear the story as they tell it. What I didn't know before reading this book is that the practice of FGM is actually increasing not decreasing as immigrant are taking this terrible custom with them into the western world. To be honest, I'm sometimes frustrated by the feminist associations because to me they seem to worry about such insignificant things. Personally I don't care would someone call me signorina or signora, miss or mrs, madam or mademoiselle .There are more important problems that women worldwide are facing ! FGM is a burning issue and it deserves even more attention. There is so much violence that happens to women in the name of religion and tradition. However, in my view the practice of FGM is by far the worst thing. There are probably more victims of FGM than of wars in some areas- and the victims are mostly little girls. Unfortunately, things like this often go unnoticed. It seems to me that when people say that they don't want to interfere with somebody's religious liberties, they mean that they don't care enough to do something about the victims of specific 'religious liberties'. (What is the big thing about religion liberty anyway? Why does religious liberty often include hurting someone else? Shouldn't the goal of religion be aspiring to a personal relationship with God? Well, it's not the goal of religion- from what I see the purpose of religion is to organize people who believe in the same things so they could feel cozy and secure surrounded by people who are just afraid to question things as they are...)While reading „The Desert Flower" I found myself immersed in Waris' honest and simple narrative of her life. Aside for being interested in Waris' life story I also found her personality fascinating. Waris is such a brave women, a wonderful example of what is best in a human spirit. Her reflections on special moments in her life as a nomad and as a supermodel were honest and often humorous. Waris is a survivor and I admire her greatly for having the courage to talk about all the things that she so openly talks about in this book, from the FGM to fashion industry. Despite all the hardship she had endured, Waris is so full of life and ready to make the most of every situation she finds herself in. She even has courage to be a mother and to find love. After all that she has gone through, she looks at a world without hate just with concern. Waris is prepared to risk being killed by some fundamentalist because of all the things she has to tell. The least that everyone can do is listen to what she has to say- read this book and hear her out. I found so many of her thoughts to be not just true but also important. Many of them have gone through my head at some point in my life. For instance, why do they always make Afican models wear so much white foundation? Waris describes at one point how she felt frustrated because she felt that they were trying to turn her into a twisted black version of Cindy Crawford. As far I can see it, this is a trend that it is not going away. I will never understand why they are putting so much white powder all those female African actresses, politicians, models, TV personalities etc...When I see all those beautiful faces looking unnatural because they are painted in white, it really makes me sad. What they could be implying? It cannot be good. From my perspective, it's just racism.I've read this book last night and I really enjoyed reading it. I even wouldn't mind if the book was longer. (There are sequels, right? I plan to read those.) Despite the fact that Waris talks about horrific things, this is one of the most uplifting books I have read because it really is a story of survival of an amazing woman.
What do You think about Desert Flower: The Extraordinary Journey Of A Desert Nomad (2011)?
Wow! This is the true story of Waris Dirie. Born as a nomad in Somailia, at age 13 she ran away from home to avoid an arranged marriage to a much older man, and she eventually made her way to London, where she was "discovered" after several years and became an international supermodel and even appeared in a James Bond movie.Her story is unbelievable! I especially loved reading about her life growing up as a nomad - their only nutrition was camel's milk, they slept outside, worked hard (she had her own herd of goats at the age of 5), and survival was always uncertain. What is truly impressive about this spunky and courageous woman, however, is her frank discussion of her infibulation as a young girl (the most severe form of female genital mutilation). After rising to the height of fame as a model, Waris decided to go public in Marie Claire with her identity as an infibulated woman, after she had suffered in silence for years with the shame and physical complications of her "circumcision." Because of her courageous interview in Marie Claire, Waris ended up on 20/20, and the UN eventually named her its special ambassador on FGM. There was some swearing and it was a little disappointing for me that she didn't do more with her money. She said her goal was simply to earn enough money to buy her mother a home but it seemed like she always spent every penny she earned and never gave anything to others. Other than that it was superb!
—Alicia
There is a lot to admire about Waris Dirie and her story. Raised in a nomadic Somali family, apparently raped at age four and then mutilated in a female circumcision ritual at age five, Dirie bravely ran away from home at thirteen to avoid being married off to an old man. Dirie endured a great many trials and tribulations -- finding her way to Mogadishu and to her long-lost relatives, a string of unsuccessful living arrangements, working as a maid in London and then as kitchen help in McDonalds with minimal English language or literacy. Eventually, in an amazing rags-to-riches trajectory, Dirie embarks on a successful modeling career and then uses her success to speak out against female genital mutilation (FGM). It's a shocking story and it reads quickly despite the mediocre writing which detracted some. Unfortunately I just couldn't warm up to Dirie as a narrator. Some goodreaders perceived her as disingenuous, which is something that occurred to me as well although that may just be general memoir skepticism (thank you James Frey for stealing my innocence). I think the real problem was that I just didn't like Dirie. She's not someone I would ever want to meet or hang out with, although I do respect what she's been through and genuinely admire her triumph over adversity and her activism. Maybe it's cultural, or part of growing up in a tough world and having tough experiences, but Dirie seemed superficial, self-involved, and Machiavellian to me, using people when it suited her and discarding them when it didn't, falling out with family members without taking much responsibility for her own behavior, failing to respect people's wishes at times, etc. Plus I felt that some of her musings sadly lived up to negative stereotypes of models and modeling as superficial and vain. Dirie redeemed herself somewhat in my eyes with her commitment to activism, but I still felt I couldn't really connect with her.I thought Infidel, a memoir which covered similar ground, was a far superior book with a much more relatable and admirable narrator.
—K
Брей, че съм бърза, почнах я към обяд в дупка между две срещи и до вечерта бях готова. Доста слабо написана биография, но пък вълнуваща история на селянче номадче от Сомалия, което тича след козички в пустошта, дои камили, гладува със семейството си с дни, когато се налага, оцелява след женско обрязване, бива му намерен възрастен съпруг иии... решава да избяга - първо в столицата Могадишу, после чак в Лондон, където започва кариера на супер успешен световен модел, а в по-късни години става посланик на ООН против женското обрязване. За съжаление доста повърхностно разказана. По темата препоръчвам Infidel.
—Bistra Ivanova
