“What began to crack was my belief in the illusion of my father.”Тъжна история. Към края чак грозна. Изпълнена с обвинения. Бях (само)въвлечена в ужасни семейни отношения. Разбира се като много такива, които сме срещали в книгите и в живота. Но когато „обвиняемият“ е любим писател, J.D. Salinger, явно се понася трудно. На последните страници вече бях като ударена с мокър парцал… Дано след публикуването на тази книга дъщерята вече се е поуспокоила (макар че май са последвали дела). Ясно , че лудостите на баща ѝ и майка ѝ са били трудно поносими за едно дете (ако всичко написано е обективно). Но се чудя можеше ли „разплащането“ да не стане публично. Съчувствах на Маргарет (Пеги) за нейното детство (и младост). Но трябваше ли целият свят да знае, че Селинджър може да е голям писател, но не струва като човек според собствената му дъщеря. Всъщност не видях да го признава и за голям писател. На единствено място забелязах да казва „любима част“ (от негово произведение) и се изненадах на фона на цялото плюене. По-често авторката ни обяснява какво е искал да каже Селинджър в творбите си (има много откъси); как е създавал идеални литературни деца и е очаквал собствената му дъщеря да е идеална; как почти всичко според нея е взел от живота - действителни преживявания и личности. Мисля, че доста хора/писатели имат много наблюдения и преживявания, но подобни литературни образци като семейство Глас например не всеки може да създаде. А Пеги говори с ирония (дори ехидност на моменти) за много герои/идеи в произведенията на баща си.„She was in a serious trouble, and no abracadabra revelation of Seymour’s was forthcoming.” By midwinter of ’57 , when I was about thirteen months old, my mother’s mental trip , tenuous at best, teetered over the edge.“Всичко останало е с много (често безинтересни за мен) подробности - за отношенията, бита, произхода на семейството; къде е учила, ходила, пила, боледувала, работила, пътувала, обичала. Сравнявах с биографията на Селинджър от Кенет Славенски - докато той анализира самите произведения (дори не анализира, а прави прочит като всеки „обикновен читател“), Пеги търси предимно връзката с характера на баща си, показва несъответствието между идеалите му в книгите и реалните му действия в живота. Докато Славенски разказва за участието на Селинджър във Втората световна война със съчувствие, Пеги е недоволна, че баща ѝ цял живот е останал войник. И изследва едва ли не като психиатър отраженията на войната върху него.“For the entire time I lived with my father , I saw no going back, no discernible return from soldier to civilian.”Всъщност цялата работа е, че Маргарет иска да докаже, че е личност, а не детето, което Джери е имал в мечтите си; че не е идеална, въпреки че той е имал свръхвисоки очаквания към всички. Има моменти, когато авторката не е толкова критична (дори има доста ведри части и снимки с Daddy), но понякога направо е безмилостна. В първите години на Пеги (когато майката е в депресия заради изолацията в горската им къща) Селинджър може би е всичко за малкото момиченце (въпреки че не го вижда често, изолиран в писателската си къщичка). Но по-късно огорчението нараства все повече. Като малка е боготворяла баща си, но последвалите разочарования и ексцентричният му и егоистичен начин на живот влошават отношенията. Чувства се все по-изоставена. Вярно, че Дж. Д. изглежда безкомпромисен. „I’ll always love you, but when I lose respect for a person, I’m done with them. Finished.”Това е една изпълнена с подробности „аз-той“ книга; „аз“ в смисъл аз горката, а „той“ – той лошия. Историята на една жена, която не е имала детството и родителите, които би искала да има. И ако на някой друг Дж. Д. Селинджър също му е неприятен като писател или като личност (и особено ако този някой е патриот), съвсем може да го намрази, като разбере какъв е критерият на писателя за мизерия (през 60-те)“… during the entire time they were married , she never once came with Daddy and me on our “firs-class” trips to New York. She said that when Gerry traveled alone or with us children, he went first-class. When he traveled with her, he (himself) called it “third-class in Bulgaria”. She said it was all part of his attempt to keep her weak female soul pure, away from the seductive, evil goodies that life with a famous author could bring.“В края на книгата си казах, че е по-добре да се четат произведенията на писателите, не толкова за живота им. Магията леекично изчезва. Но може би само моментно. Примерно след като съм чела за някои нетърпими черти на Хемингуей, това не е повлияно на отношението ми към него като към писател, глупаво би било иначе. Надявам се да се гмурна с удоволствие в дълбините на селинджъровите разкази и новели за пореден път съвсем скоро.„Whatever he may be, he is not going to be your catcher in real life. Get what you can from his writing, his stories, but the author himself will not appear out of nowhere to catch those kids if they got too close to that crazy cliff.”Преписвам този откъс и разбирам – нормално е Маргарет Селинджър да е искала Дж. Д. Селинджър да бъде „Спасителят“ за децата си в реалния живот. Но предполагам за читателите произведенията му са точно това, което литературата трябва да бъде, макар че М.С. използва думата fiction с недоволство. Думичката, откраднала татко ѝ.За да завърша с нещо поне малко положително, един цитат, който показва черта, с която Селинджър е „еднакъв“ и в реалния живот, и в творчеството си.„… he never lacked respect for local farmers who had something to teach him even though their language might be full of ain’ts and the like. He was merciless, however, on those who tried to make their language sound “tonier” by using, or rather misusing, words that have a sophisticated sound to the unsophisticated ear. “Always use the simplest word possible to say what you’re trying to say” was his adage.” (Малко е странно български текст с английски цитати, мислех, че би могло книгата да бъде преведена, но вече се съмнявам).
Продравшись через кривой перевод А.Миролюбовой, ничем не улучшенный безграмотным редактором С. Коровиным (считающим, что слово "эллита" пишется именно так, и путающим -тся и -ться) и корректором Л. Яковлевой (полагающей, что "треннинг" - это правильно), имею сообщить вот что. Фамилия писателя Сэлинджера на обложке - циничный ход русского издателя. Книжка совсем не про него, а представляет собой не очень честное художественное жизнеописание детства и юности клинически истеричной его дочки, несчастного ребенка, который по прошествии лет рассматривает свою жизнь крайне "готишно" (в отличие от своего брата Мэттью, который, как известно, выступил с опровержением после ее публикации), из очень квадратной и консервативной, хоть и дисфункциональной, семьи, ничем не отличающейся от массы других консервативных, но дисфункциональных американских семей прошлого века, и попавшей в самую середку сдвига культурных и общественных парадигм. Ситуация Маргарет отличается разве что наличием более ебанутой (и от этого не менее несчастной), чем у других, мамы - это она, действуя в полном согласии с садистской школой, и повлияла на развитие у девочки клинической истеричности (вплоть до галлюцинаций). А всем, как выводится из текста, приятным и полезным для выживания, девочка все же обязана папе, который в какой-то момент, само собой, больше устраняется из жизни ребенка, но не перестает любить его и заботиться о нем. Родив (поздно) собственного ребенка, Маргарет принимается гонять своих бесов (и эту книжку стоит, на мой взгляд, воспринимать исключительно как частное психотерапевтическое упражнение, отнюдь не как документальный рассказ о папе), а вовсе даже не сводит счеты с папой, как это не раз пытались представить подслеповатые читатели. Сама папа дочку никогда особо не интересовал, она его и в детстве не понимала (само собой), и по прошествии лет даже не пытается (что оправдать несколько труднее).В части антуража этот вполне художественный текст читается вполне увлекательно, а в части мемуара о папе - с объяснимым раздражением. Ну, потому что для понимания Сэлинджера нужно просто внимательно читать Сэлинджера - он рассказал о себе все, что считал нужным, а снаружи действительно ничего хорошего не увидишь, это даже его дочке, как мы читаем, не удалось. Вполне типично.Автора очень жаль, но еще жальче ее ребенка, для которого она должна быть весьма инфернальной мамашей. С таким-то анамнезом.
What do You think about Dream Catcher: A Memoir (2001)?
o/m/g, where was her editor?In the edition I read, this book has 433 pages. When I was half through, I was only up to her 5th grade! When I had about 100 pages to go to finish, I had reached her 15th year. A year, by the way, when she flew to Paris for her Christmas vacation to be with her boyfriend who had already finished high school. She chastises her parents for not communicating with her more or giving her better gifts! In fairness, there's much discussion in the first couple of chapters about anti-Semitism in America during approximately the first half of the 20th Century and J.D. Salinger's uneasiness with being Jewish. In fact cultural sociology, philosophy, and psychology are woven throughout much of this book and evidently throughout Peggy Salinger's life - at least to-date. More intelligently, though, than the mish-mash of Christian Science and some version of Zen Buddhism and of Hinduism that seemed to be uniquely J.D.'s own or his own and that possessed by his Glass family.Of course I read "Catcher in the Rye" when I was young, although not that young. I think it was required reading in a first year college course. After that I read the short novels about the Glass family: "Raise High the Rough Beams Carpenter," "Franny & Zooey," "Seymour: An Introduction," come to mind. There may have been others but I gave up on Salinger (the father); I couldn't make sense out of his brand of Buddhism. When he died about two years ago, I thought briefly about him again so when a movie was made about his life, I watched it. It got bad reviews, but I rather liked it and got curious about his life and his work. That's why I decided to read his daughter's memoir. It's not all bad. She's clearly intelligent and a good writer. But what kind of self absorption does it take to keep and/or detail the endless small incidents of pre-school, elementary school, high school and on and on? And she footnotes enough to make you wonder if she wants this to resemble a scholarly work. She seems to have been a very sickly child and even sickly as an adult to the point of being at death's door more than once and often an occupant of hospital emergency rooms. From what she writes, it's hard to say if her sickliness was congenital, a result of emotional breakdowns, or attributable, at least in part, to her father's scorn of medical science in favor of mind-over-matter, homeopathic cures, and Christian Science beliefs. Strangely enough, though, she seems to have had an endless supply of friends who took her in (as opposed to her heartless, detached father and, perhaps, mother). I say "strangely" because she doesn't present much of a picture of herself that would attract loyal friendship.In order to shed light on her own upbringing and her father's writing, she deliberately conflates the actions of Holden Caulfield and various members of the Glass family with things her father said to her when he was "raising" her. J.D., in his daughter's telling, comes off as one of the phonies Holden Caulfield so despises. If Holden tried to catch young innocents and save them from danger, Peggy does not see her father as doing the same. Rather he wants to keep everyone (especially young girls - his daughter and his wives or live-in girlfriends) in a state of arrested development; they are not to grow up. They are never to contradict or defy him.Even if you think Peggy has a too jaundiced view of growing up a Salinger, I think she does illuminate much of J.D. Salinger's writing. Whether she found the catharsis she was seeking in writing her memoir or was able to exorcise her demons, it's hard to say. She does end on an upbeat note. Most of the book is a downer. I think she had to give up trying to be a dream catcher. But she does want to catch her own child - coming through the rye or not.
—Pearl
Much of the research Margaret Salinger has done about Salinger and their family is interesting. She is a fluid writer and captures the remoteness and character of the New Hanpshire wilderness where she grew up, not far from her reclusive father. And one does gain a much clearer portrait of JD Salinger in her piece than in the two biographies I've read of the man. Of course, she has the great advantage over those biographers of having lived with him for a time and known him closely much of her life. So I give this book three stars and not two. The weaknesses lie in Margaret Salinger's limited understandings of the people and happenings around her. The picture that emerges of her father is clearest when she recounts things he said and did and not often through her reflections about him. The book lacks much shape, and she makes the bad decision to summarize the last 10-20 years of their relationship in a scant couple of scenes.Salinger remains one of my favorite authors. But it's not difficult for me to separate the author from his work. I suppose that most famous literary figures are reclusive, to some degree, and many, like Salinger, are by turns, mean-spirited, eccentric, paranoid, quick to take offense, hypersensitive. Margaret Salinger offers very little info about her dad's unpublished writing of the last 45 years of his life. She does write that he was very secretive about it, did work in a studio that no one other than he had access to, and that he never stopped writing so far as she could tell. She also writes that he had many works of fiction in filing cabinets and had tagged them according to whether he wanted them published as is after he died or edited first. That gives hope to those of us who would love to read more by this unique writer.
—Gill
I love this book for Margaret Salinger's courage to share it all (and live through it again!). I was reminded again that not everyone is fit to be a parent. I am not judging her parents but it is remarkable (and inspirational to read) how she lived through it all. I started reading this book keen on all the information I was going to get about her father (especially after having read his letters at the Morgan Library) but ended up admiring Margaret and reminding myself of the importance of embracing one's family background and past, regardless of how hard and fabulous it was. I decided I would build my family tree.
—Hana
