Сигурно някои от Вас са чували за тази книга, а други може да са повече запознати с компютърната игра със същото име. Лично аз, като заблудено и необразовано агне, си мислех, че втората е правена по първата, а то се оказа, че всичко било правено… паралелно. Дъглас Адамс (познат на по-голяма част от човечеството със своя “Пътеводител на галактическия стопаджия”) измисля историята, но решава да я пренесе директно на компютърния екран. В същото време издателите му искали да напише и книга със същия сюжет, която да излезне паралелно със софтуера, явно за вдигане на продажбите или нещо подобно. Уви, Адамс не е можел да съчетае двете неща и затова предлага на Тери Джоунс (евентуално познат на мнозина с изявите си в Монти Пайтън, а и не само), който е озвучавал папагал в компютърната продукция, да напише литературния вариант и той се съгласява. Всичко това го пише във въведението.Първо, искам да си призная, че навремето така и не успях да довърша играта, защото се появиха други заглавия, прекалено след времето си на излизане ми попадна и… вече беше към края на манията ми да играя куестове. Именно поради тази причина се абстрахирам изцяло от някои сочени недостатъци, че Джоунс се е отклонил прекалено много от сюжета към края или, че просто имало много големи разминавания. Лично мен това не ме бърка особено, защото не знам какво се случва след първите един-два часа геймплей. Но… нека се насочим към самата книга.Тя ни запознава с най-големият ум във Вселената и неговото ново велико произведения – звездният кораб “Титаник”, който трябва да бъде изстрелян на своето първо пътуване. Но нещата не са такива, каквито изглеждат, а огромна конспирация се заражда. Корабът каца за малко на Земята (не става ясно защо) и трима земляни получават правото да се повозят като компенсация. Скоро се оказва обаче, че има бомба, която всеки момент ще избухне. Освен това друга цивилизация си иска “произведението” обратно и е готова да си го вземе на всяка цена, стига никой да не пострада, особено корабът (ако нещо се случи, те ще си го поправят, разбира се).Казано накратко, книгата има някои много силни хумористични моменти. Признавам си, че не съм кой знае какъв фен на Адамс, както и на неговия “Пътеводител” (първите две части бяха забавни и прилични, но после стана толкова банално и безинтересно, че само на инат дочетох тухлата). От друга страна обаче съм голям почитател на Джоунс, най-вече на Монти Пайтън. Разбира се, британският хумор не е от най-лесните за разбиране и на моменти може да постигне дори обратен ефект – да те отегчи или накара да гледаш в недоумение. Все пак авторът се е постарал да изгради една интересна и доста забавна история, като в същото време изглежда е искал да заплете и самия сюжет.“- Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето.”Лично за мен един от най-силните персонажи в книгата е бомбата (да, точно така, една най-обикновена бомба, но с… характер). Тя не е като да иска да избухне, но все пак това е част от същестуването й. Не обича да я прекъсват докато брои и много лесно може да се обърка и да се наложи да започне отначало. Въобще Джоунс е успял да изгради плеяда от второстепенни и поддържащи герои, които в по-голямата си част са къде по-интересни от главните. Тъжно ми е да го кажа, но човешките същества в случая бяха просто… мизерни (да не казвам жалки) – визирам най-вече Дан и Люси, защото Нети, след “интересната” промяна, стана по-приятен персонаж. Прекалено много от мислите, чувствата и действията им бяха леко абсурдни, макар че може и това да е била цялата идея. Все пак не ми допаднаха.“Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек!”Друг интересен елемент в книгата, това са ясаканците. Те са раса от миролюбиви строители и са отговорни за по-голяма част от изграждането на “Титаник”, преди да им бъде отнет и да не им бъде платено за труда, което води до крах на икономиката им. Тъй като са миролюбиви, те не стрелят директно във врага си, а над главите им. Нищо чудно, че никога не са печелели битка срещу блеронтинците.И ако до този момент не съм успял да Ви убедя, че тази книга си струва четенето, то не знам какво още бих могъл да добавя. Текстът е кратък и структуриран в не много дълги глави, които се четат бързо и лесно. Джоунс няма кой знае какъв сложен стил на писане, а и не си е давал много зор с описанията кой знае колко. Във всеки случай няма да съжалявате за няколкото часа, които ще отделите на това произведение.А аз може отново да се пробвам с играта.
Ако някой себеуважаващ се читател на фентъзи и фантастика все още не се е запознал с магна опуса на Дъглас Адамс за Пътеводителя на всичките поизгубени галактически стопаджии – веднага да метнете една пухкава хавлия на рамо и да тичате през глава да си поправяте почти непростимата грешка. За всички останали – помните ли великолепния меланхолично – суициден мърморко с роботско сърце Марвин? Сега си представете цял гигантофилски кораб натоварен до пръсване само с вариации на Марвиновци, кой от кой с по-лош характер, сякаш подбирани сред най-големите нелюбезни бюрократични мрънкала в галактиката по извънредно детайлен междувселенски каталог. Да, точно толкова добро е. Въпреки , че Адамс тук е само инспиратор на събитията и вдъхновител на откачения Тери Джоунс, аз лично не можах да намеря каквато и да било стилистична разлика от обичайните му дъгласовски приключения на ръба на дивия крясък, останал нечут в среда на абсурдно пропусклив вакуум.Казват, че Джоунс е писал книжката напълно гол, и някак си съм склонна да му вярвам – толкова леко и безсрамно написано е, с щипещо английско, и все пак напълно първосигнално разбираемо чувство за хумор, а сцените се редят като в наистина добре обмислен до последна сцена скеч на Монти Пайтън ( за тези , които не знаят – това е група актьори, несвенящи да се подиграят със съмнителна доброжелателност на всичко свято, забранено за коментар или просто табу, и направили едни от най-смущаващите филми на едно чисто етично и политически некоректно ниво, които изключително срамотно те карат да се кискаш в шепа и да гледаш с широко отворени очи сякаш невероятно впечатляваща катастрофа, която не можеш да изповядаш в неделя на който трябва) .Имаме една извънземна цивилизация, намираща се в далеч по-централно място от нас във вселенски мащаб ( за справка – ние сме някъде къмто подмишницата на космоса ) , разрешила проблемите си с трафика преди да премине към ниво на разумно общество и измислила имитиращи оръжия, които запълват желанието на хуманоидните индивиди откъм локви кръв и откъснати крайници, но всъщност не причиняващи почти никакви други щети. Сред тях, разбира се, се натрисат една групичка безскрупулни земляни, които освен да пищят , тичат в кръг и пребиват откачените роботи с всичко под ръка, се хързулват из тъмни дупки, свалят умни бомби и се онождат с инопланетяните съвсем неморално. И откриват колко близки са бюрократичните системи и дребните мошеничества във всеки един ъгъл на мирозданието, а откъм материал се пести по майсторски нагло и в най-мащабния проект на всички времена. Въобще забавлението на моята книга 200 за тази година е гарантирано и за най-кривите читатели, чиято негласна кралица съм аз, естествено :)
What do You think about Starship Titanic (2001)?
I was given this as a graduation gift from some friends back when it first came out and it remains a favorite "I need a good laugh" story. No it is Not Mr Adams or Mr Jones best books, but it is short, silly, with lots of fun poking fun at sci fi space operas and the folks who read the genre. This is one of those time where reading the Author' intro helps put the book in perspective. It is based off a throwaway phrase in the Hitchiker series, then morphed by some PC gaming and CD ROM shenanigans. Finally taken and run off with by Terry Jones who apparently wrote it while naked.... Like I said this is a parody, and funny, and not serious. So lighten up. It is worth the read, and if you like Monty Python and Hitchiker humor you should like this.
—Lisa Tobleman
This was a re-read after many years and to be honest, it hasn't stood the test of time. It's competently written but lacks so much of that wonderful and intelligent humour that you would expect from something with Douglas Adams' name on the cover.It's a gentle little story and it does bring to mind DNAs Starship Titanic game which I loved when it came out. I gave up reading all SF (and Greek mythology to some extent) which insists on using silly words for all the places and characters and this story unfortunately feels the need to use them. What's wrong with calling a planet 'Appledore' for example...?Or Bognor?Dropped a couple of stars. Sorry Terry.
—Tony
Die Titanic sollte eigentlich der größte Luxusliner der Weltraumgeschichte werden, allerdings hat sich das der Projektleiter ein anderes Konzept überlegt: Wenn das Schiff bereits beim Stapellauf zerstört wird, dann vergütet die Versicherung den Wert und es ist nicht wichtig, dass die Ausstattung bei Weitem nicht dem entspricht was geplant war. Die Titanic erleidet auch ein massives Existenzversagen, aber dennoch kommt sie durch. Aus den verschiedensten Gründen finden sich jedenfalls einige Lebewesen (auch Menschen von der Erde) an Bord, obwohl sie eigentlich gar nicht dort sein wollen. Sie stolpern von einem Problem ins nächste.Das Buch basiert auf einer Idee von Douglas Adams und wurde von Monty Python Terry Jones geschrieben. Beider Handschrift ist deutlich zu erkennen und das Buch ist durchaus als gelungen zu bezeichnen. Der Humor der beiden ergänzt sich perfekt und so kann sich das Buch durchaus mit der Serie "Per Anhalter durch die Galaxis" vergleichen. Dennoch gestehe ich, dass mir der Anhalter noch einmal um eine Stufe besser gefallen hat.Sprachlich ist das Buch gut geschrieben aber verglichen mit dem "Anhalter" sind die Personen sehr dünn gezeichnet. Dies ist natürlich kein Kriterium für ein Klamaukbuch, aber es ist einfach ein Faktum. Das Buch kann man also durchaus empfehlen, man darf sich aber nicht das Unmögliche erwarten, nämlich eine Steigerung des Anhalters.
—Reinhold
