The Sound Of The Mountain (1996) - Plot & Excerpts
„Шинго усети, че топлината се изкачва към очите му.Градът вън изведнъж стана по-светъл и по-чист.“Гласът на Кавабата е същият като в „Къщата на спящите красавици“, някои теми се повтарят (старостта, красотата, природата), други са различни (семейството – отговорност и проблеми, самоубийството).„Гласът на планината“ се оказа завършващият елемент на пътуването ми до Япония. Каквото видях-снимах го; каквото ме впечатли, записах го. Но ми липсваше истинският поглед върху „вътрешния“ живот на хората. Прелюбезните поздрави на обслужващите ми говореха много, но аз исках да разбера друго. Ето го сега в това семейство. На пръв поглед подобни проблеми, радости и терзания има навсякъде. Но сякаш хората в Япония (поне според книгите, които съм чела) живеят около 3/4 от живота си „истински тук“, а останалата част - някъде на друго място или в друго състояние – копнеж. Не случайно в тази книга е отделено доста внимание на сънищата. „Всяка нощ си даваш главата на лечение със сънна терапия.“За мен обаче тема номер едно беше отговорността на родителите (но също и на съпрузите един към друг).„Абе докарахме я дотук криво-ляво, ама семействата и на сина, и на дъщерята не вървят.“„Шинго не бе допринесъл за ничие щастие.“„Има нещо, срещу което жената е безсилна, щом мъжът е изпаднал в безизходно отчаяние. В такова състояние той просто не я допуска до себе си.“Основното терзание на дядо Шинго – той и жена му допринесли ли са с нещо за неуспешните бракове не децата си, обичали ли са ги достатъчно, могат ли да направят нещо… В това отношение книгата ми хареса повече от западните книги по този въпрос – повечето от западните сякаш са по някакъв калъп. Тук много реалистично е отразено всичко, буквално от кухнята на семейството, с всичките им разговори и мисли (преведени от Дора Барова с всички специфики – не само думите, но и напевността на езика чух отново; предговорът в старото издание също ми хареса).„Какво-о? В този дъжд! Виж ти, виж ти!“„Сатоко, Сатоко – развика се пак Фусако.- Чуваш ли бе, дете! – Сатоко, изглежда, отиде при майка си. – Ама краката ти са направо лед.“"- „Е, хайде, хайде, скъсала е окончателно, и точка – обади се Шинго.- Скъсала, казваш, така ли? Само че къде се е чуло и видяло, питам, да те изпъдят точно на Нова година, а?- Сама си излязох – промълви през сълзи Фусако.- А-а, това е друга работа.“Второ „номер едно“ за мен: ролята на жената – в Япония не успях да разбера със сигурност много ли е променено положението на жените, след като през вековете и дори във времето на романа (средата на 20-и век) то не е никак завидно. Няма начин да не са настъпили съществени промени, но някой коментираше, че все пак неравнопоставеността си остава значителна.„Няма ли наистина изход за една жена с разбит семеен живот?“В случая снахичката Кикуко направо си е една слугиня. Колкото и да е красива, колкото и да я обожава свекърът, след като 20-годишна е женена от известно време, едва ли е имала възможност да учи, да си е осигурила някаква възможност за независимост. Тук стигам до нещо ново, което допуснах покрай Кикуко – възможно ли е за японците жената да служи единствено и пълноценно за красота? За първи път това допускане не ме притеснява (освен че е жалко за самите жени, особено пък за тези, които „не са красиви“ – какъв контраст, направо ми идваше да го цапна дядката, когато говори за дъщеря си и внучките си – „…Сатоко бе като че малко по-хубава от майка си, а и от бебето имаше надежда да излезе нещо“ – нещо, в смисъл външна красота…). Защото тази красота е толкова безгранична в очите на японските герои, за които съм чела, че може би е предостатъчна, иконична. По-различно ми се вижда от познатото подценяване на жената от типа „държи се като турчин“.Изобщо красотата/чистотата – „Гласът на планината“ ми подсказва, че са сходни възприятията, еднакво е благоговеенето пред красотата на жената и на природата. Дотолкова, че когато старец (тук и в другата книга на Кавабата) се любува на красотата на спящо младо момиче, това не предизвиква отвращение в мен. Или когато се описва красотата на природата, не е пресилено, че човек се чувства „възроден“. „Едно високо дърво привлече вниманието му. Докато вървеше към него, впил очи във върха му, Шинго изпита чувството, че и нему се предава достойнството на неизчерпаемата природна мощ, че зеленината го обгръща и разтапя унинието – неговото и на Кикуко. „тя беше много права, като казва, че тук ще се възродя“ – рече си той.“„На връщане от болницата видя цъфналите акации и изпита дълбоко облекчение….“ – това ако не е пряко и дълбоко въздействие…„Линията от брадичката към шията ѝ бе неописуемо чиста и красива. Такава прелест не се ражда с едно поколение, помисли си с тъга Шинго.Прическата откриваше шията на Кикуко, а лицето ѝ изглеждаше малко слабо. Отдавна бе забелязал колко очарователна е тази линия и дългата изящна шия на снаха му. Но може би защото я гледаше от разстояние и под такъв ъгъл, сега тя му се стори по-прекрасна от всякога.Сигурно и сиянието на есента добавяше нещичко от себе си.“ Явно японците успяват да „усвояват“ красотата пълноценно. Защо обаче са толкова самотни, меланхолични, самоубиващи се? Ето още един въпрос, на който след книгата гледам по малко по-различен начин. Самоубийството – все си мислех, че има връзка предимно със старите самурайски традиции, че се изхожда по-скоро от понятията „чест, дълг“. Сигурно я има връзката, има го и чистото отчаяние. Но поне в тази книга самоубийството е представено едва ли не като нормална част от живота/избора на хората. Пресилено ще е да кажа, че гледат с лекота на подобни решения, но за други случаи и за себе си героите разговарят като по всяка друга тема.„Решават, значи, двама съпрузи да си сложат край на живота и мъжът оставя прощално писмо, а жената – не. Дали жената оставя мъжът да свърши това вместо нея, или се възприема като едно цяло с него? Този въпрос не даваше мира на Шинго.“„Не ми трябва на мен прощално писмо – отсече бързо Ясуко. – Само младите като рекат да се самоубият, и двамата оставят послания. Защото искат непременно да споделят трагедията си, че приживе са ги разделяли. Пък аз какво ли толкова има да кажа. Когато са съпрузи, достатъчно е мъжът да остави прощални думи.“Май съм чувала и преди, че ако нямат „партньор за самоубийство“, хората в Япония си търсят. А като мотив тук видях и това: няма смисъл животът да продължава, ако не си обичан вече = спираш да бъдеш потребен на тази земя…За другата централна тема в романа - бракът - какво повече да кажа аз…„Бракът наистина не вдъхва голямо доверие.“Старостта (направи ми впечатление, че тук за 62-годишни хора се говори като за старци?!) – буквалното ѝ проявление. Когато умът и/или ръцете не слушат…„Не можеше да си обясни как е възможно тъкмо тази сутрин да забрави нещо, което за четиридесет години служба като чиновник бе правил всеки божи ден. Не би трябвало дори да се замисля, а ръцете ми да се движат само, автоматично, по навик.“„Боже, боже, склерозата ли ме натисна? Изведнъж да ми изскочи от главата как да си вържа вратовръзката. Не е много приятно, де.“И природно-японският поглед:„Вишневите цветове, едри и пищни, плуваха в обляната от следобедното слънце синева. Нито формата, нито окраската на ствола внушаваха усещането за мощ, но дървото като че изпълваше цялото небе. Сега бе в пълния си разцвет и бе невъзможно да повярва човек, че това великолепие скоро ще изчезне.“И храната и чаят неизменно имат своето място в романа (много доволна бях, че вече съм опитала споменатите тук соба, мисо, мочи и няколко вида чай). Май досега не съм срещала японска книга, в която да не се споменава нещо за храна. И въпреки че аз самата не се интересувам от кулинария и в чужбина го няма елементът „да опитаме от тяхната кухня“, в Япония не беше така. Толкова коренно различна е, толкова интересна, че като нещо повече от „кухня“ я възприемах и доста опитвах (имах ли избор…). Беше си важен елемент от пътуването, не просто нахранване (напълване на корема в обичайните часове).Няма начин в книга за 50-те години да бъде пропусната войната. Всичко изглежда тясно преплетено с личния живот на хората, но в такова време хората сигурно са склонни за всичко да винят войната. Включително японците с уникалното преминаване на страната им през това безумие. „Затова ли подхвана този разговор? Трябва да знаеш обаче, че аз не съм такъв сантиментален фаталист. Покрай ушите ми свистяха куршуми, но нито един не ме засегна. Нищо чудно да съм оставил някои и друго дете в Китай или в Югоизточна Азия, не знам. Не е кой знае колко страшно да срещнеш свое копеле и да не го познаеш, след като покрай учите ти са пишели куршуми. Подобна среща не застрашава живота ти.“Думите на сина звучат цинично, но бащата се опитва да го убеди, че „Едно е военното време, друго е мирното“.Все пак това не беше книга, чрез която само да „изследвам“ японците. Най-характерното е стилът на Ясунари Кавабата - необяснимо омагьосващ, прозрачно естествен, с нарочни повторения. Няма изобщо да се мъча да търся на български едничката подходяща дума, защото английската усещам като най-точна. WHIFF (a slight, gentle gust of air – не толкова в смисъла на някакъв аромат, а на самото леко движение на въздуха, въпреки доста тежчките теми).Самите заглавия на главите говорят достатъчно: Крилете на цикадата, Заревото на облаците, Пролетна камбана, Утринна вода, Сън за островите…Защо тогава не 5 звезди – може би само защото не съм чак толкова съзерцателен и терзаещ се тип, поне в момента, не знам на 62 как ще е…„… в неговия сън бе бликнало милосърдие.Шинго потърси в душата си отговори на въпроса, дали собственото му милосърдие се пробуждаше само в сънищата му.И изведнъж изпадна в сантименталност.Навярно някакъв полъх от отлетялата младост му бе донесъл чуден сън за красивата любов.“
I started reading The Sound of the Mountain late at night all alone in my bedroom. It kinda scared the crap out of me in the oppressive lonely way I get when I think too much about what other people want from other people. Is it always going to be that way? Trying too hard? Making up stories is more real. The first half I read this lonely way. The second half I read at the beach (my first beach read of 2011). I think it made it a different experience for me to be read that way, where I didn't know anyone. It became my staring into the windows, closed doors (thumb slammed in those doors) blah blah of the soul book. The sound of the waves was my sound of the mountain! Cheeeeese, Mariel. Hey, I like nature. If I were dying I'd hear songs in my head like when I was dreaming. I've always wished I could remember my dream songs when I awoke (when I was a teen I dreamed the best Cure songs Robert Smith never wrote). Maybe it'd be the river where I was born in Mississippi "the singing river". If geographical connections are made when big stuff like being born happens. So supposedly you can hear the indians singing as they were drowned by the evil white man. I'd sing some pissed off tune about dying (or relief). [NO ONE is going to understand this review, Mariel.] The Sound of the Mountain is HUGE (not in size). I've got so many thoughts about this and there's no way I'm going to be able to touch on all of it. (Why do I have to be an idiot during important times like these?) It's one of the best books I have ever read. I may have missed a lot... That's also kinda the point (I'm not just saying that to make me feel better). It's the times when you can give more of a shit about strangers than someone who knows them or knows you could. It's not about what they can do for you. Shingo is an old man. He's dying and the people who shouldn't be strangers to him are total strangers to him in love and affection. Shingo is losing his memory. It is telling that only his daughter-in-law, Kikuko, cares about the signs of him losing the life that flashes before his eyes in confusion. If I were his family I might not have cared either. But I'm not. It's this human thing and it doesn't matter if he was a stupid bastard who lived a whole life not living with the people he was living it with. His memories are stories of things he built outside of that, that same stranger connection. Like when you're on the train and you make up stories about the couple sitting in front of you. Books you've read. It is depressing how much the appearance of the females in his family mean to him. Shingo wants beauty. This might have depressed the utter shit out of me if 'Sound' wasn't so so good. Shingo, his homely wife, everyone in here- it's reaching for definitions to explain what isn't there. Why strangers are able to see someone losing their life and that's the point, instead of the shit baggage of that life. They think if only their daughter had been pretty, the missing affection would have been there. They search each other for what they don't feel themselves. Before I forget I should say that every character in this book is given life. Shingo's son, Shuichi, cheats on his wife. She has an abortion and doesn't fight for the child that she wanted. The mistress would do anything to have her own child. That was one of the HUGE things this book touched on that I wondered about a lot. One woman knew what she wanted and could have, the other wanted it all and got nothing much (Eyes in wonder here.) Her coworker who is as invested in that affair as Shingo is haunted by it. I started writing down page numbers with meaningful passages (if this were Moby-Dick I'd be worried). "with a heart that lay cruelly naked" Yes. (I'm really not making sense now!) Shuichi comes home drunk and desperate for something from his wife. Shingo can only make up reasons for what he may or may not hear in his son's voice. He's observing these people in his own family he doesn't really know. What Shuichi wants... who has the right to inflict that kinda painful shit on someone, ask that much? If I were Shingo, I'd have been laying awake in the dark, listening and disturbed over how much could be asked... He'd been wasted and cheating and she was just waiting. Page 130... It's the entire page! Pick something, Mariel. This story that he dreams may have been my favorite part of the whole book. "A girl who had an abortion at fourteen or fifteen and was at the same time a holy child was something of an oddity; but there had been a long story. Shingo's dream had read a masterpiece about pure love between a boy and a girl. His feelings were still with him when he woke at the end of the reading." and "A forgotten dream could not be put together again. And his feelings upon reading the novel were a dream." I know this... "Had a flicker of youth given him a dream of pure love in old age?" That's also what is so huge about The Sound of the Mountain. He took that story about the abortion and he was wondering about the moments before it. Life, not consquences. There was an awful lot of shit in this book that made me wonder about stuff I've wondered about in the past. Not all of it Japanese cultural stuff. The suicide thing is. That husbands leave the suicide note and the wife lets the husband's note speak for her? Wow. Shuichi insulted his wife when he asked if she'd write her own note (as if they were not one). It gave the stranger feel something more that this cultural thing was outsider as being outside someone's family. I did grow up around a very subservient marriage. My grandmother was a podperson until her husband died. They, and their children (my mom), were also as looks obsessed as Shingo. It does bug the crap out of me the necessity for a beautiful daughter. They don't want to fuck the daughter, right? So why? Shingo thinks a foriegner who is there to have sex with a Japanese boy child a monster. I couldn't help but think he was pretty creepy himself. I've read studies about pretty babies getting held more than not pretty babies. My mom somehow decided that I was ugly and my identical twin pretty. She didn't have much to do with baby me. Looking at photos of us as kids... We were identical! What the hell? This kinda bothered me this aspect of 'Mountain'. I felt so bad for their baby granddaughter when her family give her the total shaft because they don't like how she looks. It's more than a little bit heartbreaking. The same thing happened to the elder generations of women (Shingo is still obsessed with his wife's pretty older sister who had died in her twenties. His life, in his mind, should have taken a path with her. Yiiiikes). I couldn't help but think of Mervyn Peake's Titus Groan and Gormenghast about the grotesquely beautiful Fuchsia and Steerpike. The almost twist of doing the right thing that could have changed everything... It's not really about the looks, for all of Shingo's burning desires and soaked up sheets. Or Kikuko's generosity of kindness because it had been shown to her (it does help. I can't stand to be hugged to this day). She'd been the pampered daughter in her family and Shingo's attention is what her husband wouldn't ever give her (he only needs). I said this already, didn't I? The looks are the twist in the direction, or at least what someone can come up with explain it. I've suspected that people just make up reasons to explain where there is love and where there isn't. Just because they are blood doesn't mean it is. The Sound of the Mountain was for me the sounds of that not listening, and those empathy times that are dreams and not your life. When the two ever get to be one. And I got hard times doing that. This did it. It's huge though. I had more. It is hard to describe these undercurrents of relationships. What's there, imagined, how it is all real because it was real to someone. I loved how all of those were all lying next to each other. P.s. What's with the "traditional Japanese" reputation? That's so misleading. It isn't ever traditional to dream when you're awake that you're aching feet in someone's old shoes.
What do You think about The Sound Of The Mountain (1996)?
Seemingly nothing is happening. Shingo Ogata goes to his office , on his way back does shopping, for a while thinking about the girl who used to work for him but now apparently forgot her name. Nothing special .Ordinary life.But something’s happened. Shingo heard a sound of mountain and its voice awaked in him old memories .Its sound symbolizes impending death.Shingo takes us then on a nostalgic journey to the past,to the world of memories and unfulfilled dreams .Painfully aware of loss so many things takes a trip down memory lane, meditates about passage of the time ,observing nature and the changing seasons , world of plants, bonzai and flowering cherry trees , clones .Kawabata in detail depictures the world of dreams and daily rituals of old man , drinking tea, daily toilets , images observed during the train ride to his office. Explores the loneliness of the old man and the story of his family with its difficult relationships. Shuichi ,Shingo's son is having an affair , daughter Fusako leaves her husband .Special attention Shingo gives to his daughter in law Kikuko . Both are a very dedicated to themselves , and Shingo is enchanted by the beautiful and fragile son’s wife, not only her beauty , but still inherent in her childishness and innocence.This feeling overlaps with memories of his youthful love.This is a poignant story with unhurried narration , almost meditative pace .Style is laconic and brief, language plain ,no embellishments ,no sudden twists . Tale runs quietly , as the days go by life. We can almost feel elusiveness of the life. Something remains unsaid .The book , so subtle and nostalgic , awakes your sensitivity.
—Agnieszka
Lo que me sorprendió de este libro es que siempre he considerado al Japón como un país muy conservador, más en lo relacionado con la familia. Toda la novela se desarrolla en casa de Shingo y Yasuko, una pareja de esposos que se debate entre el peso y las consecuencias de la vejez y el presente de sus dos hijos durante la posguerra. Jamás me hubiera imaginado que una tradicional familia japonesa debiera enfrentar una pérdida de valores y una serie de situaciones que resultaba más conveniente manejar con absoluta discreción. Shingo se encuentra abrumado por los rigores de la vejez y al mismo tiempo trata de entender la vida que llevan sus hijos. Sin embargo, todo se narra con la precisión de la literatura japonesa, solo se cuenta lo suficiente, mientras se recrean asuntos puntuales de la cultura, como la relación tan fuerte que existe con la naturaleza, la belleza de la cotidianidad. No obstante me pareció un libro lento, que viene a revelar ciertos detalles vertiginosos en sus páginas finales.
—Jean
Much in the sense that the Japanese designate 24 different seasons in a year, Kawabata demonstrates this distinct sensivity in his writing, as he depicts the poignant nuances of human relationships and the slow but sure passage of time as death draws near. The novel carries the emotional weight of a deep, wide pool; the language that floats on top has that slight degree of strangeness from the communication between the Japanese and English languages--it grips you with a rich, oblique beauty that will have you wetting your sleeves.
—Kelly Jean Egan
