Харесва ми да съм в ирландски семейства, колкото и да не приличат на българските семейства, колкото и да са смразяващи отношенията понякога. Разбира се като се замисля повече, предпочитам да ги наблюдавам отстрани, през книгите, не реално да съм член от тях…Още в началото на този роман започнах да се питам: докога ще се налага на мъжете да са най-често в черупки? Постепенно с изравняването на половете ще се стигне ли и до по-еднаква емоционалност, способност за изразяване, не за задържане… Или не е нормално да очаквам такива неща? Да, Моран е загубил близък човек, бил е на война (Независимостта на Ирландия), след това човек рядко може да е способен да възвърне изцяло някогашната си ведрост, отвореност (ако ги е имал). Не са малко книгите, в които се пренасям директно в някоя сцена, като влизане във филм, но тук беше особено „реално“: вървях със сватбеното шествие към черквата или поне надничах като любопитна съседка иззад някое перденце; продължих с Моран, Роуз и децата и след прибирането, в първите часове и дни в новия (заради новото присъствие) дом. Чувах тежестта на тишината в някои напрегнати моменти, виждах каква точно е кухнята, как шетат предпазливо дъщерите; младото, но вече свито сърце и на малкия Майкъл. „Тези опити за нежност неизменно притесняваха момчето повече от внезапната бащина грубост.“Особено тежко ми се виждаше положението на несигурност - да мълчиш, за да има мир, в други моменти да дърдориш какво ли не, за да се замаскира обтегнатата обстановка. Хем е толкова характерен образът на Моран (мъж „темерут“ – не от лошотия, а от познатата мъжка стиснатост на емоции, неспособност за преодоляване на минали душевни болки…), хем пак ми беше много интересен. Съчувствието ми към него постоянно се мяташе нагоре-надолу. В началото наистина повече го възприемах като човек, претърпял загуба, живял в неблагоприятна консервативна среда… Към средата си казвах – какъв недоволник, какъв мърморко. „Въпрос на възпитание, но каква полза да очакваш възпитания е тая къща“ (дори му подвикнах – нали ти си ги възпитавал?!). И още хленчене „Кой го е грижа вече? – промърмори на себе си. – Кое го е еня? Кой го е грижа вече?“Вече при „случая“ със солницата нямаше как да го наричам просто кривльо и мърморко, идваше ми да се развикам – човек с комплекси! „Така и на куче не се подава сол. Даваш ли си сметка на кого подаваш солта? … Не, разбира се, ти просто я подхвърли на кучето.“И все пак Моран имаше огромна притегателна сила (как не - безусловната любов към родителите, особено ако е останал един рожден родител). На мен сякаш по-трудно ми беше с шегичките му, в моментите на оправяне на настроението му. Ако бях до него в такива моменти, нямаше да зная как да реагирам. Но тогава всички около него бяха единодушни: “Кой каквото ще да казва, татко може да бъде чудесен“ или „Когато е мил, е просто невероятен. Друг такъв няма.“ / „Те се бяха научили да го приемат във всичките му настроения: бяха благодарни за всичко, стига да не изпаднеше в най-лошата си ярост, бяха ненормално благодарни и за най-мъничкото доказателство за добра воля, което не биха и помислили да приемат от връстниците си.“Може би само за Роуз всичко продължаваше да се клати с разклатения му, уж стабилен мъжки характер: „Когато Моран се държеше нормално, Роуз беше ненормално благодарна.“ Но и: „Щеше да ѝ беше по-лесно, ако се беше разбеснял или беше започнал да мърмори.“ (не е ли правилното „щеше да ѝ бъде…“).В края на краищата всичко по белия свят свършва по един и същи начин…Ако в книгите на Джак Харт добре се вижда ролята на „менгемето“ Църква, тук изпъква ролята на семейството в Ирландия. “Шила го изпепели с поглед. Той беше допуснат в семейството чрез нея, но това не значеше, че е член на семейството. На никой пришълец не се разрешаваше да се присмива на тая светая светих, нейното семейство.“ / „За нея стената, която баща й беше изградил около семейството, означаваше сила и положение. Тайничко си мислеше, че Роуз малко изпростява с многобройните си познанства.“Впечатляваща е ролята на Роуз като „мек помирител“ – успяваше едновременно да не бъде дълбоко наранена от честото остро и непредсказуемо отношение (може би), естествено да постигне стабилното си място в семейството, да разведрява по един много уместен начин, винаги с точните изречения… Не ме накара да си мисля „как може да го търпи този.“ Имаше си някакъв собствен душевен мир – по отношение на семейството, на градчето.Замислих се какво е да си на остров. Как всички се стремят към Англия. И веднага се сетих – самата Англия също е на остров. Но сякаш Ирландия е „остров към острова“. Ирландецът Люк го изрази като някакво освобождаване, откъсване. „Излязох от Ирландия преди много време.“Разбирах желанието им да се махнат (аз един Добрич едвам изтърпях до 11 клас – явно island/mainland няма чак толкова голямо значение) – консерватизъм, ограничения, ниска образованост. Но не е толкова просто – до кога, до последния млад човек ли? Все пак (както и в книгите на Джак Харт) ме успокояваше това, че са минали доста десетилетия и вече е по-различно в затънтените села/градчета на Ирландия?На такива места често се използват едни думички (най-често от родители за поведението на деца), които вече ми звучат смешно. Разбира се Моран искаше децата му да се държат „прилично“ – не знам носи ли такава отсянка на консерватизъм и на английски език тази думичка – иска ми се да знам коя е използвана точно… А също и „..да не се изложите…“При споменаването на Curlew и Sligo обаче се зарадвах като на познати места, вече ми е по-близка сякаш Ирландия чрез книгите (предимно на Джак Харт). Корицата – по принцип харесвам кориците на Алтера. Тази също ми харесва. Само ръката в едър плано ми е леко неприятна. Но пък подхожда на особняшката атмосфера в семейството.Всъщност всичко беше въпрос на отношения. Нямаше обичайните тежки драми, действителни загуби (злополуки, смърт, война…), основно заминаванията бяха загубите. И безвъзвратната липса на нежност, която пък може би сближаваше сестрите. А всичко Моран правеше от добро (по собствените си критерии)… Ненормално беше може би положението и накрая. Сигурно е вярно, като се казва, че грижата винаги трябва да е от големия към малкия, започнат ли децата да обгрижват родителите си като деца, с техния дух явно е свършено. Тогава отново си зададох въпроса за "правилната" степен на обвързаност с родното семейство, след като вече децата имат свои нови семейства.Накрая имах усещането като за пет звезди. Един поток от мисли, които ще спестя, не защото са тайна, а защото няма защо да занимавам никого с моя ТАТКО. Последната страница 239 - най-силната (за мен), друга картина, в която присъствах „реално“. А самият край, последните изречения, ми бяха като за 10 звезди. Светлинката винаги е хубаво нещо! И: мъже-жени! :)
Ireland has produced many fine novelists - William Trevor, Brian Moore, Colm Toibin, John Banville, Jennifer Johnston, Maeve Binchy and John Boyne, to name just some. And here is another (hitherto unknown to me) to add to the list: John McGahern. McGahern died in 2006, having produced 6 novels and 4 short story collections. On the evidence of this gem of a book, it is a great shame that he did not write more. Amongst Women is an excellent novel. It is a sort of Tennessee Williams play, transported to rural Ireland of the 1950s. It tells the story of Michael Moran, who had fought in the War of Independence and in the Irish Civil War in the 1920s. The story opens with his imminent demise. Then in a series of flashback narratives (without any chapter headings or structure of that sort), the novel tells the story of this controlling, sometimes violent but always family-oriented man and of his relationship with his second wife, Rose, and with his three daughters and two sons. Moran can be both verbally and physically abusive. There is one chilling scene in which his teenage son Michael runs away rather than experience the corporal punishment that his father is about to hand out to him for missing school to spend time with his girlfriend. The story ends with Moran's death. Amongst Women is a quiet, unostentatious novel that addresses a number of important themes. These include: the power struggle between parents and children as the latter grow older and become adults themselves; family loyalties; and the role of women in society generally and, in particular, in the family structure. It is written in beautifully clear prose. The characterisation and sense of time and place are spot on. And it is a story in which the reader cares about all the characters - including the often angry, unpredictable but strangely likeable Moran. This brilliant novel is well worth reading - as, I imagine, on this evidence, is the rest of McGahern's small oeuvre. 10/10.
What do You think about Amongst Women (1998)?
Amongst Women (1990), Irish Times/Aer Lingus Literary Award (1991), GPA Award (1992), nominated for the Booker Prize (1990).Moran is the father of three daughters and two children. He is an embittered Irish Republican soldier. Moran marries Rose, his second wife. Everyone lives their lives in step with Moran's moods which change quickly without warning. Everyone except the one son who leaves before the story begins. I enjoyed this novel very much. I think the author's best achievement was to describe the aging process of this man who had so much influence on those around him.
—Kristel
The book is well written but a little boring. Not too much happens and what does happen is fairly repetitive. Probably close to real life. At times Moran was hard to like. He was definitely head of the house. to the point where his children all left home as soon as possible. To his credit they did keep coming back.The blurb on the back of the book about being a guerrilla leader and coming to terms with the past is a bit of a red herring. It is barely mentioned. I hate it when the synopsis on the cover doesn't portray the book accurately.One other thing that was odd about this book was the lack of time line. You rarely knew how much time had passed between events. It could be months or years. It was never explained.
—John
Recently, we were in Ireland and discovered a wonderful independent book store and given the story telling prowess of the Irish I felt compelled to buy from different authors. And, did you know, when I got home, I discovered a friend had previously given me the very same book to read! Go figure. I had a greater appreciation for the context of the book having toured various places which dealt with the 1916 Rebellion and subsequent movements towards Independence. I could "hear" the characters speak ... more from having had NF friends and the rhythm of the book was well suited to the plot. The front cover said "A book that can be read in two hours ... " well that was clearly an overstatement. Took me much much longer than that but I found it satisfying, nonetheless. Would it be the first book I would offer to another reader? No. But it is a book when one is reaching for something a bit richer, when one is looking for character development and when one is ready to curl up for a session or two.
—Teresa Mills-clark
