Из архивите - рецензия за в. "Гласове".Издателството за немскоезична литература "Атлантис – КЛ" е едно от броените в България, чиито стъпки прокарват ясен път нанякъде. Миналогодишната му продукция се състоеше от "само" две заглавия. Но в компанията на издадените досега Хайнрих Бьол, Томас Бернхард, Гюнтер Грас и Бернхард Шлинк бяха включени двама неслучайни автори. Умната, актуална и сладкодумна проза на Мартин Зутер и Даниел Келман се появи навреме, скоро след премиерата на оригиналите. При това във винаги крайно чувствителния към оттенъците превод на Любомир Илиев, при когото хората се "облакътяват", раните "засмъдяват", косите са "бакъреночервени", машините "пърпорят" и няма страх от "гетобластери" и "инбоксове"."Аз и Камински", Даниел Келман (1975), ГерманияЛято. Започва с гара, завършва с морски бряг. Главният герой, 31-годишният културен журналист Себастиан Цьолнер, се събужда изпаднал в немилост пред приятелката си и в тщестлавна непоносимост към околните. В нещо, което отначало прилича на комедия на нравите, за да завърши като роудмуви, той се опитва да възстанови елемент по елемент биографията на Мануел Камински, бивш многообещаващ художник, чийто "предстоящ ренесанс" обещава слава и пари. Дотук с евентуалните прилики с "Перфектен приятел".Ако Зутер е описател, Келман е манипулатор. Неговият разказвач е образцова мижитурка, мереща смелостта си с височината на гласа, с който разказва тъпи анекдоти, а класата си – с користни познанства. Живее с жена заради обширния й хол с мека гарнитура, няма приятели, подиграва се зад гърба на хората, но не им удържа на погледа. Изпуска всеки шанс да каже нещо уместно, да изживее откровение, да види истината ("За всяко нещо има безброй обяснения и безброй версии, а в крайна сметка истината се оказва по-банална от всички останали...").И хубавото в тези страници не е, че дават възможност да се присмееш на плужека и да ухапеш сноба, а да видиш маркирана пълна гама от комуникационни недоразумения, да разпознаеш изкуството като произволен обект на отклонено от другаде социално желание, съзнанието като трагедия и остаряването като порок ("Аз обаче не си тръгнах! Знаете ли какво означава някой просто да не си тръгне? Така могат да се постигнат много неща."). Всичко е дадено в типичните за автора стегнат диалог и ексцентрична постановка (интелектуалният Келман си отвори собствена ниша в съвременната германска проза с такава убедителност, че най-новата му книга "Измерването на света" от воле зае първите позиции по продажби над всяка комерсиална литература отсам или оттатък океана.)Комична, ловка, бравурна.
Μετά την "Φήμη", αυτό είναι το δεύτερο βιβλίο του Κέλμαν που διαβάζω, τόσο μέσα στον μήνα Μάιο όσο και γενικά. Μου φάνηκε το ίδιο καλογραμμένο, αλλά γενικά κατώτερο σε σχέση με την "Φήμη". Ο Εγώ είναι ο Σεμπάστιαν Τσόλνερ, ένας νεαρός αποτυχημένος δημοσιογράφος που ψάχνει την μεγάλη ευκαιρία για να αναδειχθεί και να γίνει γνωστός. Βέβαια το ίδιο αποτυχημένος είναι και στην ζωή του. Η μεγάλη του ευκαιρία είναι να γράψει την βιογραφία ενός εκκεντρικού γέρου και τυφλού ζωγράφου, του Μάνουελ Καμίνσκι. Το μόνο που χρειάζεται, είναι να μπει στην οικογένεια Καμίνσκι και να μάθει πολλά προσωπικά στοιχεία του Καμίνσκι και να καταφέρει να γράψει μια αξιόλογη βιογραφία που θα τον αναδείξει. Μόνο που ο Καμίνσκι αντιστέκεται, έχει τα δικά του σχέδια και οδηγεί τα πράγματα κάπου αλλού. Χιουμοριστικό βιβλίο, με κάποιους αστείους διαλόγους και συμπαθητικούς χαρακτήρες. Το βιβλίο βγάζει γέλιο, αλλά όχι άφθονο. Ο Κέλμαν περιγράφει με σαρκασμό του παράγοντες της καλλιτεχνικής ζωής και σατιρίζει την "βιομηχανία" πίσω από τους συγγραφείς βιογραφιών, αλλά και την δίψα για φήμη και αναγνώριση. Το τέλος του βιβλίου δεν είναι δα και τόσο αναπάντεχο, αλλά πιστεύω ότι ήταν καλό, "λυτρωτικό". Γενικά ένα καλό βιβλίο, που διαβάζεται γρήγορα και πολύ ευχάριστα, που όμως με κάποια παραπάνω πραγματάκια, θα ήταν ανώτερο.
What do You think about Ich Und Kaminski (2003)?
Malo boljša knjiga od Kehlmannove Slave, a še daleč od tega, da bi me nezmerno navdušila. Zanimiva zgodba je večplastna, ponuja bogate interpretacije in množico razmislekov. Časnikarsko "plitev" slog pisanja je v tem primeru razumljiv, opravičljiv, celo logičen, a po dveh njegovih knjigah v tem istem slogu se sprašujem, ali Kehlmann res pisanje spretno prilagaja fabuli. Sumim namreč, da morda svoje zgodbe izbira "po časnikarsko", da vsebina sledi piščevim zmožnostim. Da torej spretno in umno krmari po plitvinah, ker (še?) nima res dobre barke z globokim ugrezom za na odprto morje.Torej moram obvezno prebrati še njegovo odločno priporočeno Izmero sveta, da mu ne bi delal krivice. Kot pri skoraj vseh svežih avtorjih in delih sem svojo zvezdično oceno tudi tokrat ne ravno kritično zaokrožil navzgor. Najbrž bi ji moral dati trojko, saj se mi tudi prevod mestoma zdi okoren, in to bi zagotovo tudi storil, če bi za knjigo plačal polno ceno (najbrž 15-20). Potem, ko sem za to knjigo pod pokroviteljstvom Modrijanovega "knjigokupa" odštel en sam evro (!), bi moral od srca dati šest zvezdic. Madonca, za en evro še kave skoraj ne dobiš več.
—Bimbo
Sebastian Zollner is a terrible human being. Self absorbed, narcissist, boring, a stupid boyfriend and he sucks as a journalist. His last attempt will be to write the biography of the remarkable painter Manuel Kaminski. As Kaminski is already saying goodbye to the real world, Zollner work will be to wait for his death to publish his biggest best seller to date. But what should you do if the person doesn't want to die? Kaminski has plans on his own and he will do his best to achieve them.A very interesting book, a different read and I have to say that I loved the creepy and crazy Kaminski - his conversations with Zollner are highly intriguing.I've decided to read this one before the movie adaptation comes around (with Daniel Brühl as Sebastian Zollner), and I truly enjoyed it, even more than I thought I would!
—Viviane Cordeiro
Ein ehemaliger Kunststudent und derzeitiger Literaturkritiker heftet sich ohne Rücksicht auf Verluste an die Fersen eines berühmten sehr alten Malers, um seine Biografie zu schreiben. Sehr anschaulich beschreibt Kehlmann das Innenleben eines Paradeegoisten, der sich für das Zentrum der Welt (auch aller anderen Personen) hält und der durch Ignoranz, Verdrängung, Agressivität und Beharrlichkeit seine Umwelt zugunsten seiner Ziele manipuliert.Plötzlich bekommt der Roman jedoch eíne unerwartete Wendung. Am Ende ist der Egoist der Angeschmierte, der von den anderen vorgeführt und ausgenutzt wird.Sprache, Stil, Handlung und Aussage des Romans sind ausgezeichnet. Ich weiß nicht wirklich, warum ich das Buch trotzdem mehrmals weglegen konnte und es mir in manchen Passagen sehr auf die Nerven ging. Vielleicht weil der Hauptdarsteller gar so abgeschmackt übel ist und mich an reale Personen erinnert, die ich so gar nicht leiden kann.Fazit lesenswert.
—Alexandra
