Какъв подходящ преход – от японската „Гласът на планината“ (20 годишна жена и > 60 г. мъж) към уж западна (но наречена от самия Набоков руска) проза (12 г. момиче и > 40 г. мъж). И при двете книги ми мина мисълта - май трябва малко да се сърдим на красотата (както Мизогучи от „Златният храм“ не понесе онази „трудна“ красота). Няма смисъл сега да описвам другите прилики и разлики между споменатите романи. Но определено си припомних: обичам книги, в които се пише така – както чисто литературно (като език), така и като способност да се проникне в емоциите на героите.Не знаех, че харесвам толкова Набоков. Като си погледнах неусетно събраните и прочетени книги и спомените от всяка, осъзнах това. По различен начин от обичайния протече сближаването ми с него. Обикновено харесвам един автор и започвам да чета/купувам следващи негови книги. Сега без да усетя, от Набоков у дома намерих четири, без първоначално да съм имала такава цел и силно харесване.Конкретно за „Вълшебникът“ – напоследък ми е интересно да се разказва за „виновниците“. Например прочетох две книги от гледната точка на нацистки офицери. Сега много се зарадвах, че в началото пряко „слушаме“ мислите на главния герой. Но това се оказа само началото и после повествованието продължи от името на разказвач – който се справя перфектно.И друг път за подобни книги (12-40; 16-45) съм казвала – сигурно щях да мисля малко пó иначе, ако имах дъщеря (още по-категорично отрицателно). Темата е толкова болезнена. Обикновено за потърпевшите. А извършителите какви са всъщност? Това влечение подлежи ли на овладяване? Съпоставимо ли е със зависимостта например към шоколада (освен че на шоколада нищо няма да му стане, дори и да се консумира). И още като пиша това, усещам, че се прокрадва някаква симпатия към главния герой. Все пак книгата започва със самоанализ на манията му, т.е. някаква степен на осъзнаване. „Похотливост ли беше това, това мъчение, което изпитваше, докато я поглъщаше с поглед, възхищавайки се на пламналото ѝ лице, на пестеливостта и съвършенството на всяко нейно движение.“Затова се питах – ще успее ли да се спре. С приближаването към края се притеснявах дали няма да съжалявам за това мое толериране на иначе едно от най-противните престъпления. Но въпреки финалните трясъци по-скоро бях успокоена донякъде (и все пак час-два след края доста бурно беше и при мен), поне първоначално. По-късно се питах за ролята на шанса и какви други развития би могло да има.Какво ли ме чака с „Лолита“? Засега само я имам, но не съм я чела. Чувала съм всичко – че е най-добрата на Набоков, че не е най-добрата на Набоков. Може да се окаже само, че е най-популярната му – заради естеството ѝ. Както на Рушди най-популярната е „Сатанински строфи“, но според мен не е най-добрата му. Ще видим. Ще се опитам да мине малко време преди следващия ми Набоков. Освен „Лолита“ искам и други негови книги да прочета, не знам какви още има, но дори да са на сходна тема, сигурно пак ще ме държи здраво най-малкото заради езика си. Всеки път ми действа като enchanter, дори книгата да не се нарича „Вълшебникът.“ Все повече оценявам писането на Набоков – като чист писателски талант и като проникновен ум.„Появата на момичето, дъхът му, краката му, всичко, което вършеше – дори когато почесваше пищяла си, оставяйки бели следи върху кожата, или подхвърляше малката черна топка във въздуха, или пък неволно отъркваше в него голия си лакът, настанявайки се върху пейката, - всичко това (докато в същото време се правеше на погълнат от приятния разговор) възбуждаше у него болезнено усещане за пълнокръвна, кожна и мултиваскуларна връзка с момичето, като че чудовищната бисектриса, изпомпвайки всичките сокове от дълбините на съществото му, стигаше до нея като пулсиращ пунктир, като че момичето израстваше от него, като че с всяко неволно движение подръпваше и разклащаше собствените си жизнени връзки, дълбоко вкоренени в неговите вътрешности, така че, когато тя рязко променяше позата си или пък се затичваше напред, той усещаше внезапно и мъчително обтягане, разпъване, дори за миг изгубваше равновесие…“„… извивката на тесния ѝ гръб, двата малки гъвкави, кръгли мускула по-долу, начинът, по който каретата на роклята ѝ (другата, кафявата) се удължаваха, когато се случеше да вдигне ръце, изящните глезени, петите. Изглеждаше малко затворена в себе си, от онези деца, които повече се оживяват в игрите, отколкото в разговор, не беше нито свенлива, нито дръзка, с душа, като че потопена в искряща влажност. Непрозирна на повърхността, ала бистра в дълбочина, тя сигурно обичаше бонбони, малки кученца и рисувани филми.“Както при споменатата японска книга, и сега си мислех за „горкичкия“ мъж (който и да е) – как да понесе толкова покоряваща красота, как да не загуби ума и дума („За всичко това, за руменината на бузите ѝ, дванайсетте чифта тънки ребра, мъха по протежение на гърба, малката ѝ крехка душа, онзи леко дрезгав глас, ролковите кънки и сивия ден, незнайната мисъл, която току-що бе минала през главата ѝ, докато гледаше неизвестно какво от моста. За всичко това би дал торба жълтици, кофа кръв – каквото му поискат…“), какво да прави с „разтопения си восък“, след като е „… подтикван от таен стимул, далеч по-точен от разума му.“И пак като в японската книга си мислех за несправедливостта - ами „грозните, дебелите и старите“? (поне не предизвикват такъв тип полуда)„…няма да може физически да се справи с тези широки кокали и многобройни отверстия, с тази месеста мекота и безформени глезени, с тази отблъскваща, свлечена конструкция на масивния ѝ таз, да не говорим за миризмата на граниво, която повехналата ѝ кожа изпускаше…“„Макар и да си мислеше за години напред, той продължаваше да си я представя като малка – това е основният принцип на плътта.“И още защо ми харесва Набоков – защото е безкомпромисен и няма половинчато развитие на действие и герои при него. А момичето – без почти дума да каже – пак си го представях какво е (на какъв език си говореха в тази неясна страна – на всякакъв може да е).„Кестенявите ѝ къдрици, които отново тръсна (седем осми навик и една мъничка осма – склонност към флиртуване).“Във всякакви случаи на сексуално общуване/насилие върху (малка/голяма) жена винаги се запитвам и за нейната роля, частица упрек отива понякога и за нея, като се има предвид лесната „запалимост“ на мъжете. Но в книгата в какво да упрекнем момичето – заради тази чисто природна осминка…? Остава да си мислим за безбройните заобикалящи ни чичковци с утвърдено социално и финансово положение и безупречно видимо поведение – на какво ли е способен всеки от тях (надявам се в книгата обсебването да е нарочно пресилено, както и в „Смях в тъмното“; не зная случайно ли беше спомената и една малка сестра от миналото).За превода – иска ми се да кажа лейди Иглика Василева (както примерно сър Антъни Хопкинс).„…слабото му сияние се мержелееше някъде наблизо.“„…усещанията, специално мобилизирани отвсякъде – меланхолия, ненаситност, нежност, лудост, - сега се бяха съсредоточили единствено върху образа на онова неповторимо и незаменимо създание, което имаше навика да тича нагоре-надолу, докато слънцето и сянката си съперничеха кой да го заметне със собственото си одеяние.“„Равномерното дишане на светлата ѝ дреха, примесено с новото разбулване на нейната красота, продължаваше да трепти пред взора му вълнообразно, както се вижда картина през шлифован кристал.“ От 125 страници (може би е нямало смисъл да се оставят толкова широки полета на страниците, а просто книгата да изглежда като от стотина страници) най-силен кулминационен момент за мен бяха страниците 90-95 (като действие, език, връзка със заглавието), освен разбира се финалните 121 и 125. Именно последната страница бих искала да споделя като пример за това, с което ме наелектризира писането на Набоков, но няма как. И без това при такъв малък обем дори цитираните откъси ми се струват разкриващи. Не зная защо книгата ми подейства чак толкова драматично, но темата си е драма – щом и самият безименен герой „…беше оглушал от собствения си ужас...“
I have a fascination with ballet that doesn't move. The little engine that could warms up and shit I'm just the understudy. Watching a ballet performance would not hold my interest. My inner eye droops and roams to a back up eye (I put up with "four-eyes" jokes since I was fourteen. I get to have a back up third eye. I hope my fellow wearer of glasses are going "We can do that?"). Yet the idea of it is a kind of romance to me. Bloodied feet, tip toes and sweat. Smoke to sting the eyes and the mirror to work. I love the idea of breaking in shoes. (The Olympics too. I had no interest in ever watching it but that people would deform their existences for this absurd ideal that couldn't last past this closing window I thought about. In exchange for glimpses of shining medals. Rushing roars and cereal boxes. Not that last part.) Legs in the air, frills and prima anything doesn't. I read this in the library and so do not have any quotes to share. There are no quotes on the internet. The Enchanter was rubbed out as the glimpse out of the first eye on the mother and the second on the bequest of a very small person. A 1987 review from The Guardian claims that the very small person does not have a name. "Claudia" floated into my review. I could swear it was said her name was Claudia. Already she would be an ideal image to hold newer faces to, a comparing beacon of their stolen youth. He wouldn't have been stopped. So I have a name in doubt and no quotes but I have a memory like an idea of a rehearsed ballet performance before I float off into my own movements. Images of what desire must feel like and no life in my limbs. No, it isn't Lolita. Lolita who lives as a real person no matter what anyone says. "Love" cannot claim you. The little girl removing her skates could have had another foot in the shoe. An arm bending over her chest over another's heart. But it is her heart, not his. I don't have to know her to give her that. I felt his helpless moan and thought about the turmoil of never wanting to ever want anyone because then you'd have to worry about what part belongs to you. Love doesn't need two people. A given chocolate sandwich and then running off with skates in hand. I could have wanted a blade of grass, nearly, his sighs could be heard over the freeze framed chattering of their neighbors. Plotting, dreaming, he has collected them all his life, what is not his. It wasn't his sexual desire for her. Her crotch he sees the heat and moving on the bed and heard the sheets. I felt a petrie dish containing an outbreak. Please close his eyes and could she run away horror. A mother who plans her death with a eulogy that would probably read like overhearing an elderly person detailing their cancer treatment to the cousin of their next door neighbor's florist. She is already dead even to herself. Someone notice something. The little girl was in the realm of seen and not heard. I want to blame the mother but she's already dead. To him she is a prey in the mouth, tasted by scent, not savored in his eagerness. I was relieved when he is caught her scream in the inn en route to his final destination of we were going to be lovers by the sea. I almost wanted to laugh. But I already heard his beast moan and there's no growl. He's already dead too. Shot out of misery. I could almost feel some beating, some howling, some dying. Sometimes I don't know if I'm the ghost or the walls they pass through any time I read about someone "in love". It's some kind of image, a show.Before The Enchanter I read Nabokov's last novel the satire of himself Look at the Harlequins! It's nymphet this and sit on my lap that (his character borders on incest with his daughter as well). Did people truly take Nabokov for a pedophile because he wrote Humbert Humbert? I personally thought it was not needed (although it is often quite clever, like the pleasure of a really good word game). Ada, or Ardor is tongue in cheek already (and a much better book. Romance of aliens, another planet). So is this slight story (it is billed as a novella and reads like a short story. The Dimitri Nabokov translator's notes reminded me how I've been reading his short story collection for nearly two years. Reading Nabokov seems to make me want to read more Nabokov, although not predictably the Nabokov that I was already reading. It's a restless feeling. I feel he has what I'm looking for and then I am on the move to go get it. You know what they say if you get lost you should stay where you are? I should. I really need to finish The Gift already. But then I don't want to have the stupor of a ballet dream. He's not my "real thing", more like a tantalizing vision I could never reach. His ecstasy kills me. The Gift is a kind of torture. Speak, Memory killed my love of reading even as I was almost in love with it). I guess I think that he is more interesting exploring what someone else wants, in their animal eyes, than what he thought someone else wanted him to be, in dead dog's eye. Who cares about the dip shits that thought he was a pedo because of Lolita. They could not have read that book, then. Or this one. My reviews are bleeding together.... I am positive her name was Claudia. She should have a name, anyway.
What do You think about The Enchanter (1991)?
this was the "first little throb of Lolita," and while it stands on its own, it's all the more valuable for insight into how a theme was worked over in Nab's head. within that theme, there's less nuance: the girl is far less coquettish, maybe for being less American, and the man more explicitly predatory and perverse; the boundaries are rigid and the story is a study of an indisputable frenzied psychopath. more disturbing, more amusing, more explicit! without a doubt this is some of the simplest & coarsest writing I've ever read by Nabokov, still gorgeous, so much fun to be able to read him so quickly!also, this story of the book's inception: "As far as I can recall, the initial shiver of inspiration was somehow prompted by a newspaper story about an ape in the Jardin des Plantes, who, after months of coaxing by a scientist, produced the first drawing ever charcoaled by an animal: this sketch showed the bars of the poor creature's cage."
—Jenelle
The Enchanter is the blueprint for Lolita, there’s no dancing around that fact. The story concerns a middle-aged man-of-private-means who falls for a twelve-year-old nymphet and marries her unappealing mother, later bumping her off to satisfy his crazed libido. The slinky prose wonderment of Lolita is here in miniature too, minus the distinctive lyricism of HH and pervading darkly comedic tone. In true [P] style, all that remains is to tell a 2000-word anecdote about my early years and in some wildly tangential way try to relate it to the novella. Try this on for size. I was working as a travelling salesman in Dundee, selling old paperbacks door-to-door when this foxy teenage delight swung back the door and asked for the latest Louise Bagshawe. She had beautiful cheekbones and silky astral-dark manes of luscious hair, not to mention two of the pertest prehensile dugs this young farmboy had ever seen. But because she chose repulsive chick-lit written by a Tory dragon I slammed the door in her pretty face, despite the come-to-bed eyes she was making and the lusty lip-licking she did in response to my manliness and scholarly power and standing as 5th most popular reviewer on UK Goodreads. Integrity is integral in this reading game—nymphets don’t read at my speed.
—MJ Nicholls
Like the back of the novels says, 'the Enchanter' is "the Ur-Lolita, the precursor to Nabokov's classic novel." A short, quick novella that flirts and throbs with similar themes as 'Lolita', but also a terrible infant work that explores the themes of maddness, indulgence, obsession and fantasy that Nabokov's novels like Despair and Pale Fire also explore. A mad king who reigns in his lecherous and multi-level hell of his own impulses. Distilled down, reading 'the Enchanter' is like eating powdered Nabokovian Jello out of the box. The sweetness quickly disolves in your gut into clumpy images of boiled bones, connective tissues, and the intestines of small, lecherous dead animals.
—Darwin8u
