The Bloody Chamber And Other Stories (1990) - Plot & Excerpts
„To be the object of desire is to be defined in the passive case. To exist in the passive case is to die in the passive case - that is, to be killed. This is the moral of the fairy tale about the perfect woman.” – „The Sadeian Woman”, Angela CarterВсяка от историите в „Кървавата стая” е заслужила собствено изследване и го получава в стотици страници литературна критика, която вероятно никога няма да достигне до нас. Понеже не мога да съм изчерпателна, ще се постарая да съм кратка, защото няма кой да ме чете. Но едва ли ще ми се получи. „… И тъй като страхът не й помагаше с нищо, спря да се страхува… знаеше, че не е ничия плячка…” И 10-те истории в този сборник имат различни теми, дори говорят на различни езици, някои от тях се преразказват една друга, като всъщност преразказват древните приказки, с които сме свикнали да ни приспиват. Трябва да се каже, че самата авторка е била категорична, че историите й не са „адаптации на приказки”, още по-малко са „приказки за възрастни”. Тя тръгва от класическите приказки, разсъблича ги и с интерес установява какво има отдолу. После не ги облича отново, а взима одраните приказни кожи и ги пришива към собствените си идеи. А те са доста радикални, в духа на времето, в което живее. В нейните истории безименните поне получават глас, децата са въоръжени с остри ножове преди да бъдат пратени в гората, а слабите остават слаби, но не винаги са жертви. Почти никога не са жертви. Чувственост и ужас на всяка страница, защото това са костите на всяка „одрана” приказка. Героини, които сами са позволили да бъдат „обект на желание” без да осъзнават, че това е смъртоносният капан. Непреодолимо желание за наслада, идваща от собственото тяло макар и с цената на покварата. Важно е да се каже, че сборникът е издаден 1979 г., но повечето истории са писани по-рано и не са специално замислени за него. Публикувани са в различни периодични издания и това си личи. Само две истории са написани специално за „Кървавата стая” и това също личи. Двата разказа, написани изцяло с идеята, че ще бъдат част от сборник са „Кървавата стая”, която и дава име на целия цикъл, и „Невестата на тигъра”. И в двата личи луксът и спокойствието, което книжното тяло обещава на автора – възможността да разгърнеш идеите си, да отпуснеш езика си и да „злоупотребяваш” с творческата си мощ. В „Кървавата стая”, която е по мотиви от „Синята брада”, Картър безсрамно изпада в „рококо детайли”, прави културни препратки, позволява си да опознае отблизо героинята си. С 50-те си страници тази история е най-дългата в книгата и някои дори я определят като самостоятелна новела. „Невестата на тигъра” пък ми заприлича на манифест, който да обедини пръснатите във времето идеи от другите истории и да ги доведе до едно стегнато, но не и просто обобщение за положението на нейните героини, за това, което им се случва и онова, което на тях самите им предстои да открият за себе си и да „случат”. Фантастична история, която завладява с животинската си откровеност. Тя е част от мини-цикъл „котешки” разкази и история близнак на „Ухажването на мистър Лайън”. Всъщност и двете интерпретират приказката за „Красавицата и звяра”. По-сполучливата без съмнение е „Невестата на Тигъра”. „Ухажването на мистър Лайън” силно ме разочарова и се радвам, че след това бях компенсирана с по-добрата история-близначка. Може би защото „Ухажването…” е писан за списание „Вог”, този вариант ми се стори твърде буквално преписан от оригинала, твърде лъскав, твърде „пухкав”. В него обаче открих един чудесен пасаж за красивата девойка, която съзрява в златната клетка на светското общество, което може да я разглези до развала. Третата „котешка приказка” пък изпъква много ярко на фона на целия готическия мрак в сборника. „Котаракът в чизми” е жизнерадостна, цинична история в стила на Бокачо и пикаресковите романи. Веднага след него обаче попадате в омагьосаната гора на „Горския цар”, където буквално можете да се загубите в езика на Картър, която плете клетка и размества преспективите като система от китайски кутии, докато не ви се завие свят и наистина не се почувствате изгубени в историята. Докато се усетите вече сте на жестокия финал, но продължавате да се чудите какво се е случило в този разказ, вдъхновен от стара немска легенда. Приказката, която вероятно не съм разбрала, и може би най-откровено шокиращата в целия сборник е „Снежното дете”. Само страница и половина жестоко съновидение по „Снежанка”. „Спящата красавица” е претворена в „Дамата от Дома на любовта”, макар че наистина тук само ухае на класическата приказка. Историята е издигната на съвсем друго ниво. Вечният спор за мистичното и рационалното. От една страна имаме древния ужас, въплътен в крехка принцеса вампир, която е заключена в клетката на своята огромна мощ. От другата се изправя „девствения” разум, който ще се научи да трепери в окопите на войната, но не и в будоара на наследницата на Дракула. Много ми хареса усещането за театралност в този разказ. Разрухата, чието величие се крепи единствено и само на грижливо поддържан сумрак. За финал чакат три „вълчи” истории – „Върколакът”, „В компанията на вълци” и „Алиса-вълчица”. Силни и студени разкази. Отново има двама близнаци – „Върколак” и „В компанията на вълци”, в които лесно ще познаете „Червената шапчица”. Те са като една и съща история, разказана в различна вечер пред камината. Едната е историята за първичното, сурово оцеляване, другата по-скоро отново се връща към темата за пробуждането на женствеността и скритите желания на плътта. „Алиса-вълчица” е може би единствената история, в която героиня на Картър получава име. Каква ирония, защото това име й е пришито малко насила, тъй като момичето-вълк не се осъзнава като човек до самия край. Много интересен разказ за себеоткриването, за разумното осъзнаване на човека. Ако сте достатъчно наблюдателни не само заглавието ще ви отведе до препратките към „Алиса в Огледалния свят”. В тази история се открива, както мотива за изключените, заточени далеч от света на хората „различни”, така и самотното съществуване на Алиса пък е поетапното откриване на човешкото - от усещането за време, създаването на митове, които да обяснят необяснимото, създаването на ритуали, с които да отмерваш времето, откриването на собствения физически образ, разпознаването на отражението в огледалото, поставянето на собствената личност в центъра „на пейзажа”, желанието да облечеш дреха, влечението към чистотата, чак до изпитването на жал и състрадание към друго същество. Имам няколко забележки към това първо издание на „Къвавата стая”, която е преведена на български като „Кървавата шапчица”. В изданието няма нито ред биографични бележки за това коя е Анджела Картър. „Анджела Картър е от най-радикалните британски писателки след Втората световна война…. „фантастична гротеска”… „модерна готика”… През 2008 г. „Таймс” я поставя на десето място в класацията си на 50-те най-големи британски писатели след 1945 г.” (това е от анотацията на другата книга на Картър издадена на български – „Адските машини за желания на доктор Хофман”). Хубаво щеше да е може би и да се спомене, че тя е автор на един доста обсъждан труд в духа на феминизма - „The Sadeian Woman: Woman and the Ideology of Pornography” (не е издадено на бълграски, и в най-свободен превод трудът й е озаглавен „Жената при дьо Сад: Жената и идеологията на порнографията”). Този неин документален труд излиза същата година, в която и „Кървавата стая” и двете произведения са дълбоко свързани. Картър води години наред задочен спор с Маркиза и всъщност първата новела в този сборник – „Кървавата стая”, от която идва и едноименното заглавие на книгата на английски, е пореден дуел, но и реверанс към него. Съгласна съм, че историите могат да бъдат разбрани и без този литературен и исторически контекст, но той би бил плюс към това издание като се има пред вид, че Анджела Картър не е особено познат автор у нас. Корицата също не ми е по вкуса. Тя отправя тези истории към съвсем друга аудитория – тийнейджърите. Честно казано бих им препоръчала тази книга. Мисля, че е качествена литература, която не е толкова далеч от тях и ще бъде разбрана. Но щеше да е хубаво да привлече вниманието и на по-възрастните читатели, за които всъщност е писана. От друга страна това „орязване” на контекста и илюстрирането в стил, който на мен ми прилича силно на манга при тази книга вероятно ще бъде успешно у нас именно защото Анджела Картър не е популярна. Имаме обещание за сластни хорър разкази с тийнейджърско лице, което пък ще извади тази книга от рафта на „запалените почитатели” и ще я сложи на щанда за по-широката аудитория.
Hey there Little Red Riding Hood,You sure are looking good.You’re everything a big bad wolf could want.Listen to me…I don’t think little big girls shouldGo walking in these spooky old woods alone. —Sam the Sham and the Pharaohs, 1962In The Bloody Chamber, Angela Carter’s uses a decidedly feminist slant to re-tell familiar myths and stories. “The Company of Wolves,” for example, provides a point-by-point rebuttal of the myths embedded in the more modern versions of “Little Red Riding Hood.” Interestingly, the earliest versions of the fairy tale were primarily oral and far more risqué. These versions included sexual elements such as the wolf (actually a “werewolf” in the oldest versions) telling Red Riding Hood to throw her clothes, one by one, into a fire (Leeming and Sader 391). Further—in these early versions—Red Riding Hood tricks the wolf by pretending that she needs to go outside to relieve herself. Once outside, Red Riding Hood quickly removes the rope attached to her, ties it to a tree, and escapes (Bushi). In these original versions, Red Riding Hood outwits the fox, and the sexual overtones are explicit. By the time Charles Perrault wrote his version in 1697, the story had been sanitized into a lesson on young girls’ morality. In Perrault’s version, the story serves to warn young girls about the threat men pose to their sexual innocence, but does not include the mother’s warning to “stay on the path,” that appears in most later versions (such as that of Wilhelm and Jacob Grimm in 1812). Instead, Perrault ends his tale with an overt moral warning: Young ladies—in particular, well-bred and attractive young ladies—should not be beguiled by men’s wolfish charm (3). Jacob and Wilhelm Grimms’ version [originally called “Little Red-Cap”:], far more familiar to American and English audiences than that of Perrault, casts Little Red Riding Hood as a younger girl (i.e., even more vulnerable) and begins with the famous warning: “[W:]alk nicely and quietly and do not run off the path.” Predictably, Little Red Riding Hood forgets her mother’s warning, strays off the path, and gets “deeper and deeper into the wood.” Once in the woods, Little Red Riding Hood’s troubles begin. Ultimately, a hunter, who just happens to be passing by, saves her.Of most significance is the decided shift the fairy tale has undergone through time. In the original versions, Little Red Riding Hood saves herself and is never gulled by the wolf. In versions dating from the seventeenth century onward, the girl strays from the path, actually believes the wolf might really be granny, and is saved by a huntsman. Further, in the Grimms’ version and its modern variations, Red Riding Hood’s comment at the end of the story demonstrates that she has learned her lesson: “As long as I live, I will never by myself leave the path, to run into the wood, when my mother has forbidden me to do so.” However, the fairy tale’s other messages to young women are more embedded and more destructive: We are easily distracted and disobedient; we are not safe alone in the woods (traveling off the beaten path); we are fairly stupid; we get ourselves in trouble; and we need to be rescued by a man. In contrast, Angela Carter’s short story, “The Company of Wolves,” restores the tale’s original elements—such as the overt sexuality and a heroine who is resourceful rather than helpless—but adds a feminist perspective. Carter’s heroine is “strong-minded,” packs a carving knife in her basket of goodies, and is powerful because of her virginity: “She stands and moves within the invisible pentacle of her own virginity. She is an unbroken egg; she is a sealed vessel; she has inside her a magic space…she is a closed system; she does not know how to shiver. She has her knife and she is afraid of nothing.” Further, in Carter’s version, Red Riding Hood does not just protect herself, but controls the “game.” The seduction scene plays out like a modern slasher movie. As the girl—at the wolf’s bidding—removes each item of clothing and ostensibly becomes more and more vulnerable, we begin to see her as a victim. Just as we become lulled by the predictable script in motion, the girl, now completely naked, responds to the wolf’s threat, “All the better to eat you with,” by bursting into laughter: “[S:]he knew she was nobody’s meat.” Even given the background Carter provides in the story’s beginning, the scene startles. We knew the girl was strong, independent, and armed. However, the pattern of woman-alone-traveling-alone-helpless-alone-victim is so embedded in our consciousness that we are caught off-guard. And, that is precisely Carter’s point.Adapted from a prior publication
What do You think about The Bloody Chamber And Other Stories (1990)?
Wow. That was my response after reading just a few pages of The Bloody Chamber, Angela Carter's amazing collection of re-imagined fairy tales. Carter has a way with words that pulls you right into her stories, seducing you, intoxicating you. And the stories themselves are pretty impressive, too. Carter has a superb imagination and ambition to match, leading her not just to modernising famous fairy tales, but to feminising them, eroticising them and giving them a dark and primordial slant. The result is a pretty heady mix of ingénues, beasts, vampires, werewolves and feral children who discover things they never did in the story books you have at home, but which make perfect sense in the strange, highly atmospheric universe Carter creates here. You may never read your fairy-tale books in the same way again after reading this collection, but then again, perhaps you weren't meant to read them that way, anyway. Who is to say what is the definitive version of a fairy tale?To be sure, the quality of the stories in The Bloody Chamber is uneven. There are a few stories in there which are so obscure they had me going 'huh?', but even in their obscurity they were seriously beautiful and evocative. I genuinely enjoyed being immersed in the delirious bath of feelings and impressions Carter poured me, and I honestly look forward to taking the plunge again at some point to see if I can make more sense of these stories then. That's how good a writer Carter is -- even at her most obscure she seduces you and has you coming back for more.Meanwhile, the good stories in The Bloody Chamber are very good indeed. My favourite would have to be 'Puss-in-Boots'. The most straightforward story in the collection, it's a delightfully brazen retelling of the fairy tale of the same name, in which Puss proudly relates his efforts to get his master to bed the lady of his dreams. Other superb stories in the collection include 'The Bloody Chamber' (a very erotic retelling of the old Bluebeard story), 'The Lady of the House of Love' (a marvellously gothic retelling of the Snow White tale in which Snow White herself has been recast as... a vampire), and 'The Company of Wolves', in which Little Red Riding Hood saves her own life by sleeping with the wolf. Well, wouldn't you? As you can probably tell from the above, sex is an important theme in The Bloody Chamber. Many of the stories are about sexual awakening; many of them feature girls who are only just beginning to discover the sensual life, usually at the hands of pretty brutish men/monsters. Sound gruesome? It's not. 'Sensual' is the word to describe these stories -- sensual, seductive, luscious and erotic. And yes, some of them are also quite dark, gothic and morbid, but always beautifully and seductively so.I could go on to writing an essay about Carter's stunning (and occasionally startling) imagery, or about the way she desanitises old tales and gives them a feminist twist, but I think I've said enough here. The bottom line is that this is good stuff and that you should all read it. Personally, I can't wait to read what else Carter has written. She seems quite a discovery.
—Martine
The short stories in Angela Carter's The Bloody Chamber are all based on fairy-tales, all more or less familiar -- although I couldn't call one of them to mind until I looked it up. She modernised them in places, tugged them and twisted them a bit, but they're still basically recognisable. Some of them she had more than one go at -- Beauty and the Beast, Little Red Riding Hood. The writing is amazing, rich and intricate. Sometimes a little too much so, I think, like the beginning of The Erl-King. There was hardly room to figure out what was going on between description. A lot of the imagery was bright, startling, brilliant, but it was very tightly packed.The stories themselves... I'm not sure I really liked them. I found them interesting, and I liked the way they played with the original stories, but they weren't comfortable, weren't something I really wanted to read, I guess. Still, I'm glad I read it -- the little twists on the stories, the ways she brought women to the foreground -- that's interesting, and important.
—Nikki
"The Marquis stood transfixed, utterly dazed, at a loss. It must have been as if he had been watching his beloved Tristan for the twelfth, thirteenth time and Tristan stirred, then leapt from his bier in the last act, announce in a januty aria interposed from Verdi that bygones were bygones, crying over spilt milk did nobody any good and, as for himself, he proposed to live happily ever after. The puppet master, open mouthed, wide eyed, impotent at the last, saw his dolls break free of their strings, abandon the rituals that he had ordained for them since he began and start to live for themselves; the king, aghast, witnesses the revolt of his pawns."If there is a "mission statement" in this collection of stories by Angela Carter, this is its most clearly crafted iteration. These stories are told as a particularly erudite fairy might, whispering into your head and dancing through your waking and unconscious dreams, pulling out impressions that half given, now entirely created. These stories make one smile to realize once again how porn is for emotional children, and these stories are for adults, who can are prepared to realize the full possibilities of their sexuality, both in the literal sexual sense, and in the figurative sense of gender-related identity, both male and female, though the pieces ostensibly speak to female identity. And then brought back to earth with the impish, shocking voice of a Puck, who reminds us that these tales are very firmly a part of our deliciously dirty, vulgarly presented reality.These stories will be familiar to adults, but only in the most basic sense. The title story is a retelling of Bluebeard, "The Courtship of Mr Lyon," a modern Beauty and the Beast, "The Lady in the House of Love," a creepily morbid Sleeping Beauty, several recreations of Little Red Riding Hood, etc. They are meant to be familiar, they are meant to lull one into a smug sense of knowing, and then slowly, subtly take each piece of that feeling of comfort away. My particular favorites are the title story, "The Bloody Chamber," and the end of the cycle, "Wolf-Alice". The Bloody Chamber's indignant statement on a woman's place in fairy tales is very well taken. It makes the point that Bluebeard picked a woman he obviously knew was curious, made the point of making the "don't press the red button" argument, and set her up to fail, in order that he could watch Eve Falling and Falling again for some kind of personal, perverse security in his own masculine identity. She is punished for the nature that she was born with, for simply being in the world. The above stated quote comes towards the end of the tale, as the sacrificial Eve and her companions take control of their inexorable fate. "Wolf Alice," is a beautifully, wonderfully sad statement on what it means to be a woman. It describes a little girl raised by wolves, who grows up with absolutely no knowledge of female identity, much less "human" identity. (She believes her "menses," are a spell cast by the full moon as it shines down upon her, for example, and why not?) It shows just how socialized the supposed identity of "woman," is, and just what women may be capable of doing if they have no idea what it is they are supposed to be, as well as reminding us again and again how little seperates us from the carnivorous beasts of the forest. Each story has its own message to give, or ambiguous impression to leave (not all of them are meant for words), beyond the obvious feminist power statements. I would highly recommend this trip to a world that, for all we know, is a much closer part of ours thatn we know.
—Kelly
